Занасят багажа си в стаите. Били изважда лаптопа от чантата, оставя го на единствената маса в стаята (която се клати и трябва да ѝ се пъхне нещо под единия крак), закопчава чантата и я намята през рамо.
— За какво ти е чантата?
— За покупки. Трябва да напазарувам. А и с нея изглеждам добре. Като професионалист. Какъв е телефонният ти номер?
Алис му го казва и той го записва в телефона си.
— Знаеш ли адреса на апартамента, в който живеят онези тримата? — Трябвало е да ѝ зададе по-рано този въпрос, но е бил зает.
— Не знам номера, но помня, че се намира в Ландвю Истейтс на шосе 10. Там е последната спирка на автобуса преди да обърне на летището. — Алис го хваща за ръкава и го завежда до прозореца. Посочва. — Почти съм сигурна, че Ландвю Истейтс са онези три сгради отляво. Трип живее — заедно с другите двама — в Блок С.
— На третия етаж.
— Точно така. Не помня номера на апартамента, но е в дъното на коридора. Входната врата обаче се отваря с код, а не видях кои числа набра той. Тогава не ми се струваше важно.
— Ще намеря начин да вляза. — Били се надява да е прав. Той е специалист по оръжия, а не по проникване в сгради с модерни охранителни системи.
— След като напазаруваш, ще се отбиеш ли тук?
— Не, но ще държим връзка.
— Тази нощ тук ли ще спим?
— Не знам. Зависи как мине.
Алис го пита дали е сигурен, че иска да го направи. Били отвръща, че е сигурен, което е самата истина.
— Идеята май е лоша.
Напълно възможно, но Били възнамерява да изпълни заканата си. Негодниците трябва да си платят.
— Ако ми кажеш, че не искаш, няма да ходя при тях.
Вместо това Алис го хваща за ръката и я стисва. Дланта ѝ е студена.
— Пази се.
Той излиза, но по средата на коридора спира и се връща. Забравил е да я пита още нещо. Чука на вратата и Алис отваря.
— Как изглежда Трип?
Тя изважда телефона си и му показва негова снимка.
— Направих я вечерта, когато ходихме на кино.
Мъжът, който ѝ е сипал нещо в чашата и я е изнасилил заедно с двамата си приятели, а после я е метнал в стар микробус все едно е боклук, държи кутия с пуканки и се усмихва. Очите му искрят. Зъбите му са бели и равни. Прилича на актьор от реклама за паста на зъби.
— Добре. А другите двама?
— Единият е нисък и луничав. Другият е много по-висок и мургав. Не помня кой беше Джак и кой беше Ханк.
— Няма значение.
7.
Молът на летището е недалеч от мотела. От едната му страна има „Уолмарт“, по-голям дори от магазина в Мидуд. Били заключва колата заради пистолета под предната седалка и отива да пазарува. Лесно намира маска. Хелоуин е чак след няколко седмици, но по магазините изкарват празничните украси много по-рано. Купува и евтин бинокъл, пакетче свински опашки, тънки ръкавици, пасатор и кутия с препарат за почистване на фурни. Навън двама полицаи — истински, а не от охраната на мола — пият кафе и обсъждат моторни лодки. Били им кимва.
— Добър ден.
Те също го поздравяват с кимване и продължават разговора си. Били върви като дебел човек, докато не се отдалечава достатъчно през паркинга, после забързва крачка към фюжъна. Прехвърля пистолета и покупките в чантата за лаптопа и изминава двата километра до Ландвю Истейтс. Комплексът е сравнително луксозен, идеален за необвързани млади купонджии, но не достатъчно луксозен, че да има пропуск с охрана от пенсионирани полицаи. По това време на деня паркингът пред Блок С е почти празен.
Били спира срещу входа, сваля изкуствения корем и чака. След двайсетина минути на паркинга спира спортна „Киа Стингър“ и от нея слизат две млади жени, натоварени с торби с покупки. Били вдига бинокъла. Момичетата отиват до входната врата и натискат няколко копчета на клавиатурата, но едното е застанало така, че му скрива гледката и той не успява да види цифрите. След още двайсетина минути пристига мъж… но не от онези, които Били търси. Този е на повече от петдесет. Той също застава така, че Били не вижда клавиатурата, което прави бинокъла безполезен.
„Няма да стане“, мисли си той.
Би могъл да се пробва да влезе след някой от обитателите на блока („Бихте ли задържали вратата? Благодаря!“), но този номер вероятно действа само във филмите. Също така по това време на деня няма много хора. Едва двама души са влезли за последните четирийсет минути, а нито един не е излязъл.
Били нарамва чантата за лаптопа и заобикаля сградата отзад. Първото, което вижда на по-малкия допълнителен паркинг, е микробусът. Сега може да прочете стикера на капака: ГРЕЙТФУЛ ДЕД СА ТЪПАНАРИ. Освен ако микробусът не е повреден, което не е изключено, значи поне едно от копелетата си е вкъщи.