От лявата страна на врата, която сигурно служи за сервизен вход, има два големи контейнера за боклук. Отдясно има стол и ръждясала масичка с пепелник на нея. Вратата е открехната и подпряна с тухла, защото е от онези врати, които се заключват, щом се затворят, и на хората, излезли да изпушат една цигара, не им се занимава да я отключват всеки път, когато се прибират вътре.
Отива до вратата и надниква през процепа. Вижда пуст слабо осветен коридор. Чува се музика, Аксел Роуз вие „Добре дошли в джунглата“. На десетина метра от входа има отворени врати отляво и отдясно. Музиката идва от тази отдясно. Били влиза и минава бързо по коридора. В подобни ситуации трябва да си придаваш целенасочен вид. Стаята отляво е перално помещение с няколко перални и сушилни, работещи с монети. Вратата отдясно води към мазето.
Долу има някой и припява на песента. И не само пее. Били не го вижда, но вижда сянката му, а сянката танцува. Някой, сигурно домакинът на сградата, си почива малко от работата, която е слязъл да свърши — да поправи някой ключ за осветлението или да потърси кутия с боя — за да си фантазира, че участва в „Дансинг Старс“.
В дъното на коридора има голям товарен асансьор с отворени врати и тапицирана с дунапрен кабина, но на Били и през ум не му минава да го използва. Шахтата му несъмнено свършва в мазето и когато въжетата се задвижат, танцуващата сянка ще чуе. Отляво на асансьора има врата с надпис: СТЪЛБИЩЕ. Били се качва на третия етаж и спира на площадката. Там разкопчава ципа на чантата. Слага си ръкавиците и маската. Пъха свинските опашки в джоба на панталоните си. Хваща рюгера с лявата ръка и флакона с препарата за почистване на фурни в дясната. Открехва вратата към малкото фоайе и надзърта. Празно е. Както и коридорът. Отляво има един апартамент, отдясно друг, а в дъното трети. В него трябва да живеят съквартирантите изнасилвачи.
Тръгва по коридора. До вратата има звънец, но вместо да го натисне, Били чука силно. Изчаква една-две секунди и тропа отново, още по-силно.
Чуват се приближаващи стъпки.
— Кой е?
— Полиция, господин Донован.
— Той не е вкъщи. Аз съм съквартирантът му.
— Няма значение. Отваряй.
Мъжът, който отваря вратата, е мургав и е с поне петнайсет сантиметра по-висок от Били. Алис Максуел е най-много метър и шейсет и пет и при мисълта за този исполин надвесен над нея Били се вбесява.
— Какво…? — Съквартирантът зяпва, когато вижда мъж с маска на Мелания Тръмп и чанта за лаптоп на рамо.
— Сваляй гащите — казва Били и го напръсква в очите с препарата за почистване на фурни.
8.
Джак или Ханк, който и от двамата да е този, отстъпва залитайки и бърше трескаво очи. Пяна се стича по бузите му и капе от брадичката му. Спъва се във възглавница пред плетен стол с висока облегалка и козирка — май ги наричат шезлонги за бунгала — и пада назад. Холът със сигурност е на ергени, с мек двуместен диван — тях със сигурност ги наричат „любовно кресло“ — пред голям телевизор. Има кръгла маса с лаптоп на нея и бар под голям прозорец с изглед към летището. Били вижда как един самолет излита и е сигурен, че ако мръсното копеле би могло да го види, би си пожелало да е на борда му. Били затваря входната врата с трясък. Мъжът крещи, че е ослепял.
— Не си ослепял, но ще ослепееш, ако бързо не си измиеш очите, затова ме слушай внимателно. Изпъни ръце напред.
— Не виждам! Не виждам!
Джак или Ханк се въргаля по мокета. Не изпъва ръце, опитва се да седне, а е твърде едър и не бива да бъде подценяван. Били оставя чантата и го ритва в корема. Мъжът изпъшква. Пръски пяна се разхвърчават и падат по мокета.
— Не ме ли чу? Изпъни ръце.
Той изпъва ръце със стиснати очи и яркочервени бузи и чело. Били кляка, събира китките му и ги завързва със свинска опашка, преди мъжът на пода да се усети какво става.
— Има ли някой друг вкъщи?
Били е почти убеден, че няма никого. Ако има, виковете щяха да го накарат да дотича бързо.
— Не! Боже, очите ми горят!
— Ставай.
Джак или Ханк се изправя с мъка на крака. Били го сграбчва за раменете и го обръща към коридорчето, водещо до кухнята.
— Марширувай.
Джак или Ханк не марширува, а тръгва със залитане и размахва ръце пред себе си, за да не се блъсне в нещо. Дишането му е ускорено и тежко, но не се задъхва като Алис: няма нужда да го учи да пее първия куплет от „Пикникът на мечетата“. Били го блъска, докато катарамата на панталоните му се удря с дрънкане в мивката. На чучура има приставка с душче. Били пуска водата и насочва струята към лицето на Джак или Ханк. Той също се намокря, но няма нищо. Дори се освежава.