— Човекът, при когото отиваме — подхваща Алис, — какво представлява?
— Бъки е вече на шейсет и пет или седемдесет. Страшно кльощав е. Бивш морски пехотинец. Преживява почти изцяло на бира, цигари, бирени пръчици и рокендрол. Бива го с компютрите, има много връзки и намира изпълнители за различни поръчки.
— Изпълнители ли?
— Професионалисти. Не хлапета, наркомани или избухливи любители на огнестрелните оръжия. Той е нещо средно между брокер и импресарио.
— За подземния свят.
Били се усмихва.
— Не знам дали все още съществува истински подземен свят. Струва ми се, че нашествието на компютрите в общи линии го уби.
— Значи той намира хора като теб. — Алис снишава глас. — Наемни убийци.
Доколкото Били знае, той е единственият наемен убиец, с когото работи Бъки, но не я поправя. Как би могъл, след като е вярно? Би могъл отново да я увери, че убива само хора, които заслужават да бъдат убити, но защо да си хаби дъха? Тя или му вярва, или не му вярва. При всички положения би било безсмислено. Той не може да промени миналото, но възнамерява да промени бъдещето си. Освен това възнамерява да си получи парите. Изкарал си ги е.
— Бъки сигурно ще ти е приготвил нови лични документи. Това е една от услугите, които предлага. Можеш да станеш нов човек. Ако искаш.
— Искам. — Алис дори не се замисля. — Въпреки че в някакъв момент ще трябва да се обадя на майка. — Тя се засмива тихичко и поклаща глава. Знаеш ли, не помня кога за последно тя ми е звъняла. Наистина не мога да се сетя.
— Ти не говори ли вече с нея?
— Да. Докато ти беше… хъм, на гости на Трип и съквартирантите му.
— Не си ѝ казала, че заминаваш за Канкун, нали?
Алис се усмихва.
— Не, но се изкушавах. Казах ѝ, че съм имала приятел, с когото съм скъсала при напускането на колежа, и сега се нуждая от известно време, за да реша какво да правя занапред.
— Тя добре ли прие новината?
— Отдавна не е приемала добре нито една моя постъпка. Моля те, нека сменим темата.
7.
Почти целия следващ ден пътуват по магистрала 1-70. Алис, която все още се възстановява от физическите и душевните травми, спи през по-голямата част от времето. Били си мисли за онази част от историята, която се развива във Фалуджа и сега е записана на флаш памет, прибрана в чантата при лаптопа. Това го навежда на спомени за Алби Старк, който разправяше, че щом се прибере у дома, ще извади мотора „Харли Дейвидсън“ от гаража и ще поеме на пътешествие от Ню Йорк до Сан Франциско. „И няма да минавам през разни забутани селца и паланки разправяше Алби. — По целия път ще карам само по магистралата. Газ до дупка и вятър в косите.“ Алби така и не бе имал възможност да осъществи мечтата си. Алби умря зад ръждясало старо такси във Фалуджа и последните му думи бяха „Нищо ми няма, само ме одраска“. Само че малко след това започна да се задъхва като Алис, когато получава панически атаки, и дори нямаше време да изпее първия куплет от „Пикникът на мечетата“.
Спират да заредят и да хапнат в малкото градче Куинтър в Канзас пред една закусвалня и когато слизат от фюжъна и влизат в заведението, виждат двама щатски полицаи да седят на бара. Алис се колебае, но Били влиза смело и всичко минава като по вода. Полицаите не им обръщат внимание.
— Ако се държиш естествено, в повечето случаи дори не те забелязват — казва ѝ той, когато се връщат към колата.
— Само в повечето случаи ли?
Били свива рамене.
— Никога не се знае. Просто поемаш риска и се надяваш номерът да мине.
— Значи си фаталист.
Били се разсмива.
— Реалист съм.
— Има ли разлика?
Той спира до вратата на колата и я поглежда. Това момиче е пълно с изненади.
— Ти май си твърде умна, за да учиш счетоводство. Трябва да се захванеш с нещо по-интересно.
8.
Алис отново заспива, заситена от гофретите и бекона. Били я поглежда от време на време. Все повече му харесва как изглежда. Харесва начина ѝ на мислене. С каква лекота обръща гръб на един живот и започва нов. Колко хора биха се осмелили да го направят, ако им се предостави подобна възможност?
Към четири следобед тя се събужда, протяга се и ахва. Гледа през предното стъкло с ококорени очи.
— О, свята моя шапко!
— Не бях чувал този израз — казва Били през смях.
— Скалистите планини! Мили боже, виж ги само!
— Впечатляваща гледка са, признавам.
— Виждала съм ги на снимки, но не е същото. Как само изникнаха изведнъж.