Вярно е. В продължение на стотици километри са пътували през равнини, а сега изведнъж пред тях изниква планината.
— Навярно и днес бихме могли да стигнем при Бъки, но не ми се кара по планинския път в тъмното. Сигурно лъкатуши много. — Премълчава, че не иска Бъки да види фаровете на кола, която спира пред къщата му късно вечерта. Особено след като му е съобщил местонахождението си така предпазливо чрез код. — Потърси малък мотел източно от Денвър.
Алис използва телефона на Долтън с ловкостта на младите.
— Има един на име „Крайпътна спирка Пронгхорн“. Достатъчно малък ли ти се струва?
— Да. Колко далеч е?
— На петдесетина километра. — Алис продължава да пише и да плъзга пръст по скрапа. Намира се в град на име Байърс. Там провеждат фестивал за лов на пуйки, следван от голяма танцова забава, но е предвиден чак за ноември. Явно ще го пропуснем.
— Жалко.
— Е, какво да се прави. Животът е празник, а празниците все някога свършват.
Били я поглежда с периферното си зрение, малко стъписан.
— Това цитат от Ф. Скот Фицджералд ли е?
— От Принс — отвръща тя. — Още не мога да повярвам колко красива е планината. Когато слънцето започне да залязва, мисля да не гледам. Има опасност сърцето ми да се пръсне. А единствената причина да се озова тук е, че онези мъже ме изнасилиха и ме изхвърлиха навън в дъжда. Изглежда, поговорката „Всяко зло за добро“ е вярна.
Били е чувал тази поговорка много пъти и тя винаги го ядосва.
— Аз не вярвам в това. Отказвам да повярвам.
— Добре. Съжалявам. — Алис като че ли малко се стряска. — Не исках да…
— Ако вярвам в тази поговорка, значи вярвам, че някой човек или събитие в бъдещето е било по-важно от сестра ми. Или от Алби Старк. От Тако. От Джони Капс, който никога повече няма да ходи. Никое добро не може да оправдае злото, което сполетя тях.
Алис си мълчи. Когато Били я поглежда, вижда, че е свела глава към стиснатите си в скута ръце и по бузите ѝ се стичат сълзи.
— Господи, Алис, не исках да те разплаквам.
— Не си ме разплакал ти — отвръща тя и избърсва издайническите струйки от бузите си.
— Просто искам да кажа, че ако има Бог, то той не си върши работата.
Алис посочва напред към назъбените чукари на Скалистите планини.
— Ако има Бог, Той е създал това.
„Е, тук е права“, мисли си Били.
9.
В „Крайпътна спирка Пронгхорн“ си взимат две съседни стаи без проблем; ако се съди по броя на колите на паркинга, всички стаи на етажа са празни. Вечерят в близкия ресторант за бързо хранене. Когато се връщат в мотела, Били пъхва в лаптопа флаш паметта с книгата. Отваря документа и продължава от мястото, до което е стигнал: Тако дава на Фарид мегафона с надпис ДОБРО УТРО, ВИЕТНАМ. После затваря файла. Не се страхува да опише случилото се във Веселата къща, не точно, но не иска да го пише с прекъсвания. Иска да се заеме с тази случка някъде на спокойствие, когато би могъл да я излее като отрова от бутилка. Смята, че няма да му отнеме дълго, но няколкото часа, които ще са му необходими, ще бъдат напрегнати.
Отива до прозореца и поглежда навън. Пред всяка стая има по два евтини шезлонга. Алис седи на един от тях и гледа звездите. Били дълго я наблюдава как се взира в небето. Не му е нужен психиатър, за да му обясни какво означава момичето за него: тя е отражение на порасналата Кати. Психиатърът вероятно би заявил, че е също и Робин Магуайър, известна още като Рони Гивънс от Къщата на вечната боя, но би сгрешил, защото Били искаше да спи с Робин, много нощи лъскаше бастуна при милия спомен за нея, но не иска да спи с Алис. Държи на нея, а това означава много повече от секса.
Привързаността му към нея опасна ли е? Естествено. А привързаността на Алис към него — това, че е започнала да му вярва и да разчита на него също толкова ли е опасна? Естествено. Само че като я гледа как седи на шезлонга и се взира в звездите, се чувства удовлетворен. Възможно е това усещане да не продължи дълго, но в момента означава много за него. Той ѝ е дал планината и звездите, не като подарък, а за да им се любува, и това е важно.
10.
На сутринта тръгват рано и в осем вече минават по околовръстния път на Денвър. Градът е разположен в равнина. Минават през Боулдър в девет без петнайсет. И тук е равно. И тогава, бум, озовават се в планината. Пътят е лъкатушещ, както Били е предполагал. Алис се надига на седалката и върти глава с ококорени очи, поглежда ту към стръмните пропасти отдясно, ту към залесените склонове отляво. Били я разбира. Тя е момиче от Нова Англия, предприело кратко и в крайна сметка неприятно пътуване до Средния юг, и обстановката тук ѝ е непозната, всичко ѝ се струва удивително. Той никога няма да приеме, че е трябвало да бъде изнасилена, за да се озове в полите на Скалистите планини, но се радва, че е тук. Харесва му удивлението ѝ. Не, то направо изпълва сърцето му.