— Иска ми се да живея тук — казва тя.
Минават през Недерланд, малко градче, което изглежда така, сякаш е възникнало край огромния търговски център в покрайнините. Паркингът е претъпкан. Били, който е готов да повярва почти на всичко, едва ли би повярвал, че през ранната пролет на следващата година този паркинг ще е почти празен в делничните дни и повечето магазини ще бъдат затворени.
— Трябва да се отбия там. — Алис посочва с пламнали бузи. — В аптеката.
Били завива на паркинга и намира място да спре.
— Нещо боли ли те?
— Не, но очаквам гости. Подранили са с две седмици, но усещам, че скоро ще пристигнат. Коремът ме боли.
Били си спомня какво пишеше на листовката в кутията с противозачатъчното хапче.
— Искаш ли аз да…
— Не, аз ще отида. Няма да се бавя. Боже, дано не си сплескам панталоните.
— Тогава ще ти купя… — „Нови“, възнамерявала каже, но Алис вече е слязла от колата и върви забързано към „Уолгрийнс“, почти тича. Връща се след няколко минути с торба в ръка.
Били я пита дали е добре. Тя отговаря, почти рязко, че нищо ѝ няма. След като излизат от града, стигат до живописна отбивка и тя го моли да спре и да паркира по-надалеч от другите коли. Били спира и вижда някаква луда глава с парапланер да се рее над пропаст, дълбока като нанесена от нож рана. От това разстояние мъжът сякаш стои неподвижно във въздуха. Били чува движенията на Алис, разкопчаването на ципа ѝ, шумоленето на торбичката, още шумолене, докато разопакова онова, което ѝ трябва — вероятно дамска превръзка, едва ли би си сложила тампон толкова скоро — и закопчаването на ципа.
— Вече можеш да се обърнеш.
— Не, ти се обърни — казва Били и посочва парапланериста. Мъжът е с яркочервен гащеризон и носи жълта каска, която няма да го предпази по никакъв начин, ако се блъсне в някоя скала.
— Мили боже! — възкликва Алис и засенчва очи с длан.
— Не забравяй за святата си шапка.
Алис се усмихва. Истински. Били се радва да я види усмихната. Тя повтаря:
— Иска ми се да живея тук.
— И да правиш като него ли? — Били отново посочва.
— Може би не чак като него. — Алис се замисля. — Но защо пък не?
— Можем ли да тръгваме? Оправи ли се?
— Абсолютно — отвръща бодро тя.
11.
Били е доволен, че вчера вечерта е решил да спрат, защото им отнема още два часа, докато стигнат до Сайдуайндър. Тук няма търговски център, само една главна улица, превзета от магазинчета за сувенири, ресторанти, магазини за дрехи, предлагащи облекла като от уестърн, и барове. Пълно е с барове с имена като „Кавалерист“, „Шпорите“, „Ранчото“ и „187“. Няма бар на име „Еджуд“, но Били не е и очаквал да намери такъв.
— Странно име за бар — отбелязва Алис и посочва „187“.
— Да — съгласява се Били, но ако се съди по мотоциклетите паркирани отпред, името изобщо не изглежда странно. 187 е кодът за убийство в калифорнийския наказателен кодекс.
Алис е отворила навигацията на телефона му, защото джипиесът на колата е заглушен заедно с функцията на бордовата диагностика за проследяване на местоположението.
— Остават ни още километър и половина, най-много два. Отляво.
След километър и половина излизат от града. Били намалява и вижда табела с надпис „Еджуд Маунтън Драйв“. Завива по пътя. Минават покрай хубави къщи и хижи в алпийски стил, сгушени далеч от улицата. Много от алеите пред тях са заградени с вериги, защото ски сезонът ще започне чак след месец и половина. След Еджуд №108 асфалтът свършва. Гладкият дотук път става първо неравен, а после направо изровен. Били прави рязък завой, за да избегне един дълбок коловоз. Този път колата друсва толкова силно, че предпазните им колани се опъват докрай.
— Сигурен ли си, че това е пътят? — пита Алис.
— Да. Търсим №199.
Тя прави справка с телефона.
— На тази карта няма такъв номер.
— Не се изненадвам.
След още един километър черният път свършва и се озовават на тревиста пътека, между чиито коловози растат диви цветя. Били си мисли, че това са останките на стар път, ползван от дървосекачи. Дървета се редят плътно от двете страни. Клони шибат прозорците на фюжъна. Пътеката става все по-стръмна. Били заобикаля стърчащи камъни, останали от последната ледникова епоха. Алис изглежда все по-неспокойна.