Отваря кутийката с кола, отпива бавно голяма глътка и започва да пише.
4.
— Хайде, момчета — подкани ни Тако. — Да влизаме. — Подаде на Фарид мегафона с надпис ДОБРО УТРО, ВИЕТНАМ, изписан с маркер отстрани, и му каза да отправи обичайното предупреждение, което в общи линии гласеше да излязат веднага доброволно, за да не ги изкараме навън в чували за трупове. Фарид изпълни нареждането, но никой не излезе. Това обикновено беше моментът, в който влизахме, скандирайки „Ние сме черните коне, на колене, на колене“, но този път Тако нареди на Фарид да повтори предупреждението. Фарид го погледна озадачено, но отново изпълни нареждането. Пак никой не излезе. Так му каза да потрети.
— Какво те прихваща? — попита Чепа.
— Идея си нямам — отвърна Тако. — Просто имам лошо предчувствие. Никак не ми харесва онази тераса около купола например. Виждате ли я? — Виждахме я добре. Имаше нисък циментов парапет. — Зад нея може да са клекнали чалми. — Видя, че го зяпаме. — Не съм превъртял, просто имам чувството, че нещо не е наред.
Фарид беше преполовил поредното предупреждение, когато капитан Хърст, новият командир, пристигна, застанал разкрачен в каросерията на джип все едно се мислеше за преродения генерал Патън. Отсреща на улицата имаше три жилищни блока, два завършени и един още в строеж, върху които със спрей бяха изписани големи букви Ч, което означаваше, че са почистени. Поне на теория. Хърст беше нов и навярно не знаеше, че понякога чалмите се промъкват обратно в сградите и дори през скапаните им мерници главата му би изглеждала голяма колкото тиква за Хелоуин.
— Какво чакате, сержант? — провикна се капитанът. — Да се мръкне ли? Изчистете тая шибана къща!
— Разбрано, капитане! — отговори Тако. — Нека само им дадем още един шанс да излязат живи.
— Няма нужда! — извика капитан Хърст и продължи нататък по улицата.
— Рече и отсече — каза Лопес Голямата стъпка.
— Добре, съберете се — нареди ни Тако.
Скупчихме се заедно — Горещите осем, бившите Горещи девет. Тако, Дин-Дин, Клев, Чепа. Голямата стъпка, Джони Капс, Аптекаря с пълна раница с лекове. И аз. Виждах цялата групичка, сякаш бях напуснал тялото си и гледах отстрани. Понякога това ми се случваше.
Помня откъслечни изстрели. Ръчна граната избухна някъде зад нас в сектор Кайло, разнесе се онова характерно боботене, а накъде напред изтрещя РПГ, може би в сектор Папа. Помня, че в далечината чух бръмченето на хеликоптер. Помня, че някакъв идиот надуваше пронизително свирка, бог знае защо. Помня колко горещо беше, как потта оставяше чисти дири по мръсните ни лица. И децата на улицата, винаги имаше деца с ожулени колене и тениски на рокгрупи и рап изпълнители, които не обръщаха внимание на стрелбата и експлозиите, сякаш не съществуваха, наведени да събират гилзи, които да бъдат напълнени отново и раздадени на бунтовниците. Помня, че попипах колана си за бебешката обувка, но нея я нямаше.
Събрахме ръце за последен път. Мисля, че Тако го усещаше. Може би всички го усещахме, не знам. Помня лицата им. Помня миризмата на „Инглиш Ледър“ — одеколона на Джони. Той си слагаше по малко всеки ден, пестеше си го, това беше неговият талисман. Помня как веднъж обясняваше, че ако един мъж мирише като джентълмен, не може да умре, Бог не би го допуснал.
— Хайде, момчета, напред! — извика Тако и ние тръгнахме. Думите му бяха глупави, детински — защото толкова много неща на война са глупави и детински, — но ни надъхаха. А може би, ако в къщата с големия купол ни чакаха бунтовници, викът му ги беше разколебал за миг, може би се бяха спогледали озадачено и се бяха запитали какви ги вършат и защо са тръгнали да умират заради представата за Бог на някой стар и склерозен имам.
— Ние сме черните коне, на колене, не колене! Ние сме черните коне, на колене, на колене!
Стиснахме събраните си ръце, после се изправихме. Аз държах автомат М4 и носех пушката си М24 преметната на рамо. До мен Големия Клев носеше леката картечница, която напълно заредена тежеше към десет килограма, а патрондаша беше преметнал през едното си мускулесто рамо като вратовръзка.
Скупчихме се пред портата. Надупчените сенки, хвърляни от недовършения блок отсреща, придаваха на стенописа вид на шахматна дъска — на някои квадрати имаше деца, на други бяха наблюдаващите ги жени и мутавинът. Голямата стъпка носеше специалната си пушка М870 за разбиване на врати, която трябваше да направи ключалката на портата на прах. Тако се отдръпна встрани, та Стъпката да си свърши работата, но когато Пабло побутна пробно вратата, тя се отвори със скърцане като във филм на ужасите. С Тако се спогледахме, два обикновени магнита за куршуми, в чиито глави се въртеше една-единствена мисъл: странна работа.