На четвъртия етаж вече нямаше стени и слънцето ме блъсна в очите като юмрук. Заобиколих ръчна количка, пълна с изсъхнал цимент, избутах настрани купчина дъски и продължих да тичам. Дишах тежко като куче и от мен течеше пот. Стълбите свършиха на шестия етаж, но това беше добре, защото така се намирах на нивото на върха на купола от другата страна на улицата и гледах терасата отгоре.
Трима бяха. Стояха на колене с гръб към мен. Преметнах ремъка на пушката си през рамо и подпрях дулото на едно парче арматура, което стърчеше удобно от недовършената стена. Тримата бунтовници се смееха и се поздравяваха все едно гледаха футболен мач и техният отбор печелеше. Прицелих се в главата на онзи по средата. Не беше голяма колкото тиква за Хелоуин, но се виждаше достатъчно добре. Натиснах спусъка и главата му отлетя на мига. На нейно място по извитата стена на купола сега се стичаха кръв и мозък. Другите двама се спогледаха изумено — какво стана?
Застрелях втория и третият се прилепи до циментовия парапет, като сигурно си мислеше, че ще му осигури прикритие. Това не му помогна. Застрелях го в гърба. Той не помръдна повече. Не носеше бронирана жилетка. Сигурно е вярвал, че Аллах го пази, но явно днес Аллах беше зает с друго.
Слязох на бегом обратно по стълбите и пресякох улицата. Фарид продължаваше да стои при портата. Дин-Дин и Аптекаря бяха във Веселата къща, Аптекаря коленичил до Джони. Вече беше отрязал крачолите на панталоните му. Парчета от кости се бяха закачили за плата и стърчаха през кожата. Дин-Дин крещеше по радиостанцията на Аптекаря, че има жертви, много жертви, сектор Лима, голяма къща с купол, евакуация, евакуация, пратете хеликоптер и така нататък.
— Боли! — пищеше Джони. — Боже господи, УЖАСНО БОЛИ!
— Гълтай — нареди му Аптекаря и му даде таблетки морфин.
— Боже, защо не умрях, защо не ме убиха, БОЖИЧКО БОЛИИИ!
Аптекаря отвори устата на Джони с два пръста и пъхна таблетките.
— Сдъвчи ги и ще видиш Бог.
— Какво е станало тук, войници?
Обърнах се и видях Хърст. Все още стоеше разкрачен и се правеше на генерал Патън, но изглеждаше така, все едно всеки момент ще повърне.
— Вие как мислите? — озъби му се Дин-Дин. — Каквото става във Фалуджа. Сър.
Аптекаря се обади:
— Ако не му прелеем кръв веднага, той ще…
5.
Онова, което изважда Били от спомените за Ирак, е нещо, което е чувал в Ирак като част от безспирния фестивал Лалафалуджа: стържещата китара на Ангъс Йънг в песента „Dirty Deeds Done Dirt Cheap“. Бъки и Алис явно се връщат от разходката си по магазините. Били поглежда часовника и вижда, че е три и петнайсет следобед. Седял е тук с часове без ни най-малка представа за времето.
Довършва изречението, запазва файла, прибира лаптопа в чантата и тъкмо се кани да излезе, когато случайно поглежда към картината, която е свалил и обърнал с лице към стената, за да не го разсейва с примитивните си ярки цветове. Закачва я обратно на кукичката, може би (вероятно) защото все още е в режим на морски пехотинец и помни мантрата на сержант Ъпингтън Да го духаш: Излезеш ли през някоя врата, не оставяй след себе си следа.
Разглежда картината намръщено. Храстът с формата на куче е отдясно, храстите с форма на зайци са отляво. Не бяха ли разположени обратно сутринта? И лъвовете като че ли са се приближили.
„Объркал съм се“, мисли си Били, но преди да излезе от лятната къща пак сваля картината. Не забравя и да я обърне с лице към стената.
6.
Когато наближава къщата, музиката става още по-силна. Тъй като няма съседи, Бъки може да я надуе до дупка. Явно е пуснал сборен диск, защото след AC/DC започва песен на „Металика“.
Докарали са нова кола — нова поне за тях — и Били се спира да я огледа, преди да се качи по стълбите. Тъй като под верандата вече няма място, са я паркирали в края на пътеката. Автомобилът е пикап „Додж Рам“, модел от началото на двайсет и първи век, някога бил син, но сега почти сив. Фаровете не са уплътнени с маджун, но двойната предна седалка е закърпена с парче черно тиксо, а праговете са яката ръждясали. Както и каросерията, в която има косачка за трева, навярно по-стара и от самия автомобил. Отзад е закачено ремарке на две колела, доста очукано и празно.
Докато тръгне да се качва по стълбите, „Металика“ приключват и запява Том Уейтс. Били спира на прага. Бъки и Алис танцуват по средата на голямата стая. Тя е с нова блуза без ръкави, бузите ѝ са румени и очите ѝ блестят. С коса, вързана на конска опашка — спуска се до средата на гърба ѝ — прилича на тийнейджърка. Смее се и очевидно страшно се забавлява. Може би защото Бъки е доста некадърен танцьор, а може би просто защото ѝ е хубаво.