11.
Когато я събужда в седем и половина, тя го мъмри, че я е оставил да заспи.
— Трябва да те напръскаме. На спрея му трябват най-малко четири часа, за да подейства.
— Няма нищо. Мачът започва в един, а аз ще вляза най-рано в един и половина.
— Въпреки това ми се иска да го бяхме направили преди един час, за всеки случай. — Алис въздъхва. — Ела в моята стая.
След няколко минути Били е гол до кръста и нанася лосион по ръцете и лицето си. Алис му казва да не забравя клепачите и тила си. След като приключва, тя започва да го пръска със спрея за тен. Първият слой отнема пет минути. Били отива в банята и се оглежда. В огледалото вижда бял мъж, загорял леко от слънцето в пустинята.
— Не е достатъчно — казва той.
— Знам. Намажи се пак с лосион.
Алис го напръсква втори път. Когато отива пак да се огледа в банята, Били вижда, че изглежда по-добре, но още не е удовлетворен.
— Не знам — казва ѝ, когато излиза. — Май идеята беше лоша.
— Не е лоша. Забрави ли какво ти казах? През следващите шест часа тенът ще продължи да потъмнява. С каубойската шапка и гащеризона… — Тя го оглежда критично. — Ако реша, че няма да минеш за мексиканец, ще ти кажа.
„Сега отново ще ме помоли да се откажа и да се върна с нея в Колорадо“, мисли си Били. Но тя не го прави. Казва му да си облече „костюма“, както го нарича. Били се връща в своята стая и си слага тъмната перука, тениската, гащеризона, дънковото яке (с натъпкани в джоба ръкавици) и вехтата каубойска шапка, която Бъки и Алис са купили от Боулдър. Тя му стига до ушите и той си напомня, че трябва да я вдигне малко, когато настъпи моментът, за да се вижда, че дългата му черна коса е прошарена.
— Изглеждаш добре — казва Алис делово, въпреки зачервените си очи. — Взе ли си бележника и молива?
Били потупва предния джоб на гащеризона. Джобът е голям, има предостатъчно място за рюгера със заглушител и принадлежностите за писане.
— Вече потъмняваш — усмихва се вяло тя. — Добре че наблизо няма активисти за расово равноправие.
— Обстоятелствата го налагат. — Били бръква в един от страничните джобове на гащеризона, не в онзи, в който е глокът, а в другия, и изважда навита на руло пачка пари. Само толкова са му останали, освен две двайсетачки. — Вземи ги. За всеки случай.
Алис ги взима безмълвно.
— Ако не ти се обадя днес следобед, изчакай. Нямам представа какъв е обхватът на мобилните телефони в северните предградия. Ако не се върна довечера до осем, най-късно до девет, значи изобщо няма да се върна. Пренощувай тук, а на сутринта освободи стаите и хвани автобус до Голдън или Естъс Парк. Обади се на Бъки. Той ще дойде да те вземе. Планът харесва ли ти?
— Никак не ми харесва, но разбирам. Нека ти помогна да занесеш чувалите тор до пикапа.
Занасят ги на два пъти и после Били затваря капака на каросерията. Спират се и се взират един в друг. Няколко сънени клиенти — двама пътуващи търговци, едно семейство — си изнасят багажа и се готвят да тръгват.
— Щом трябва да си там в един, можеш да поостанеш тук още час — казва тя. — Дори два.
— По-добре е да тръгна сега.
— Да, може би е по-добре. Преди да се разцивря.
Били я прегръща. Алис го стисва силно. Той очаква да му заръча да е внимателен. Очаква отново да му каже: „Гледай да не умреш“. Очаква да го помоли още веднъж, може би със сълзи на очи, да не отива. Тя не го прави. Само го оглежда от глава до пети и казва:
— Върви да си вземеш онова, което ти се полага.
После го пуска и тръгва към мотела. Когато стига до вратата, се обръща и вдига телефона си.
— Обади ми се, когато приключиш. Да не забравиш.
— Няма.
„Ако мога — мисли си Били. — Ако мога, ще ти се обадя.“
Глава 20
1.
След един час път на север по шосе 45 Били стига до кафене „Дъгис Донътс“, залепено за бензиностанция и минимаркет с необичайното име „Тъжна есен“. Това е спирка за тежкотоварни камиони, заобиколена от огромен паркинг, от едната страна на който има тирове, хъркащи като спящи зверове. Били зарежда пикапа, купува си портокалов сок и еклер, после паркира зад бензиностанцията. Чуди се дали да не се обади на Алис, само защото би искал да чуе гласа ѝ и може би тя иска да чуе неговия. „Моята заложница — мисли си. — Моята заложница, страдаща от Стокхолмски синдром.“ Само че тя вече не му е заложница, а и преди не е била. Спомня си как му е заръчала да вземе онова, което му се полага. Не го е казала безстрашно, не се е превърнала във войнствена кралица от комиксите (поне засега), но е изрекла думите разпалено. Изважда телефона си и го държи в ръка, но се сеща, че тя почти не е спала предишната нощ. Не иска да я буди, ако пак си е легнала и е окачила на вратата табелката НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ.