Пие сок, яде еклер и времето минава. Разполага с достатъчно, за да започнат да се прокрадват съмнения. В някои отношения — всъщност в много отношения — сякаш отново се е насочил към Веселата къща, само че без подкреплението на отряд. Няма как да е сигурен, че Ник е отишъл в Промънтъри Пойнт за уикенда. Няма представа колко мъже е взел със себе си, ако наистина е отишъл в имението. Поне няколко със сигурност, не чужди наемници, а свои хора. Били няма представа къде са позиционирани. Има смътна идея за разположението на стаите, благодарение на снимките от „Зилоу“, но интериорът може да е бил променен, след като Ник е купил къщата. Ако Ник все пак е там и вика за „Джайънтс“, Били не знае в коя стая гледа мача. Не знае дори дали ще успее да влезе през служебния вход.
Наблизо има редица тоалетни и той използва една от тях, за да се освободи от кафето и сока. Когато излиза, чернокожа мацка по потник и дънкова пола, достатъчно къса, че да се вижда крайчецът на бикините ѝ, стои наблизо. Изглежда така, сякаш не е спала цяла нощ, а нощта е била тежка. Размазаната около очите ѝ спирала напомня на Били — на Били тъпака — за бандата Бийгъл от старите комикси за Доналд Дък и чичо Скрудж, които понякога си купува от гаражни разпродажби.
— Ей, хубавецо — провиква се труженичката. — Искаш ли да излезем на среща?
Това е добра възможност да изпробва дегизировката си. Изважда бележника и молива от предния джоб на гащеризона и написва: mi es sordo у mudo.
— Какво пък означава това?
Били докосва ушите си с ръце, после се потупва по устата.
— О, я забрави — обръща се жената. — Няма да духам на някакъв мазен мексиканец.
Били я изпраща с поглед, предоволен. „Нямало да духа на някакъв мазен мексиканец. Може маскировката ми да не е перфектна, но явно минава.“
2.
Седи в колата на паркинга зад кафенето до единайсет. През това време гледа как чернокожата жена и няколко нейни колежки подвикват на тираджии, но никой от тях не откликва. Чакането не му дотяга. От време на време слиза от пикапа и се прави, че проверява каросерията и ремаркето, но всъщност просто иска да се разтъпче.
В единайсет и петнайсет пали пикапа (двигателят не пали от първия път и му изкарва акъла за момент) и продължава на север по шосе 45. Хълмовете Пают наближават. Вижда Промънтъри Пойнт още от осем километра. Имението е различно от онова, което Ник е наел в Ред Блъф, но е също толкова грозно.
Когато джипиесът го уведомява, че трябва да завие по Чероки Драйв след километър и половина, Били спира на друга отбивка, тази без бензиностанция и магазини, и отново отива до тоалетната, като си спомня мотото на Тако Бел: „Никога не пропускай възможност да се изпикаеш преди престрелка“.
Излиза от тоалетната и си поглежда часовника. Дванайсет и половина. В голямата си бяла хасиенда Ник сигурно вече сяда да гледа коментарното студио преди мача с един-двама от главорезите си. Може би похапва царевичен чипс и пие бира. Били включва Сири и асистентът му казва, че се намира на четирийсет минути от крайната си цел. Едва се сдържа да не звънне на Алис. Вместо това слиза от пикапа, изважда щанга от един от мръсните варели и пробива няколко дупки в бездруго очуканото гърне на доджа. Ако приближи служебния вход с оглушително гърмящ пикап, ще изглежда още по-убедително.
— Добре — казва на глас. Мисли си дали да не започне да скандира надъхващата песничка на Черните коне, но си казва да не става глупав. Освен това последния път, когато са я изпели, събитията не са се развили никак благоприятно. Завърта ключа. Стартерът се върти ли върти. Когато започва да се забавя, Били го изключва, изчаква, натиска веднъж педала за газта и опитва отново. Доджът пали от първия път. Преди е бръмчал силно. Сега трещи оглушително.
Оглежда се за приближаващи автомобили, излиза на шосе 45 и когато стига до отбивката за Чероки Драйв, завива. Пътят става стръмен. В продължение на километър и половина кара покрай по-скромни къщи, но след това те свършват и в полезрението му остава само издигащото се напред имение Промънтъри Пойнт.
„Писано ми е било да дойда тук“, мисли си Били и се опитва да се разсмее на тази мисъл, която звучи не само като поличба, но и ужасно претенциозно. Мисълта обаче не го напуска и той осъзнава, че е истина. Писано му е било да дойде тук. Да.