— Шибан предател — казва тя и го заплюва в лицето.
Били изпитва почти непреодолим порив да я удари пак, но не защото го е заплюла. Избърсва слюнката с ръкав и я пуска. Не изглежда, че ще падне. Може и да е на повече от седемдесет и да пуши от малка, но няма да се откаже, Били трябва да ѝ го признае.
— Не си разбрала правилно. Ник е шибаният предател. Аз изпълних поръчката, а вместо да ми плати, той ме прецака и поръча да ме убият.
— Ник никога не би направил подобно нещо. Той закриля хората си.
„Може и да е вярно — мисли си Били, — но аз не съм от неговите хора и никога не съм бил. Аз съм обикновен наемен работник.“
— Да не спорим, Мардж. Времето ни притиска.
— Мамка му, май си ми счупил ръката.
— А ти се опита да ме наръгаш с лопатката в гърлото. Според мен сме квит. Колко души гледат мача вътре?
Тя мълчи.
— Франк там ли е?
Тя не отговаря, но проблясването в тъмните ѝ очи му казва всичко, което го интересува. Били вдига мобилния ѝ телефон, изтупва го от прахта и ѝ го подава.
— Обади му се и му кажи, че човекът от „Зеленина & Градини“ е докарал тор и пръст. Кажи му, че всичко е наред и…
— Не.
— И че си му позволила да ги занесе в хамбара.
— Не.
Били е свалил дулото на рюгера. Сега го вдига и го притиска между очите ѝ.
— Обади му се, Мардж.
— Не.
— Обади му се, иначе ще ти пръсна мозъка, а после ще пръсна и мозъка на Франк.
Тя отново го заплюва в лицето. Поне се опитва — не успява да събере достатъчно слюнка. „Защото устата ѝ е суха — мисли си Били. — Уплашена е, но въпреки това няма да се обади.“ Дори да се обади или ще ги предупреди, като каже нещо необичайно, или направо ще закрещи: „Той дойде, шибаният предател Били Съмърс е тук“.
Отново се сеща за Алис, но си напомня, че това не е тя, никога няма да бъде, и удря Мардж в слепоочието. Очите ѝ се подбелват и тя пада назад в цветята. Били стои надвесен над нея няколко секунди, за да се увери, че още диша, после мята телефона ѝ в пикапа. Понечва да се качи, но размисля и изхвърля цветята от кошницата. Под тях има радиостанция и револвер „Кинг Кобра“ с къса цев. Значи не е била навън просто за да работи в градината. Не са я пратили при служебния вход случайно. Тази жена е опитна и корава. Били мята оръжието и радиостанцията в пикапа.
Стартерът се върти напразно десетина секунди и Били се пита защо точно сега, о, боже, защо точно сега! Най-накрая двигателят пали и той влиза в двора на имението. Спира на три метра от вътрешната страна на стената, изключва от скорост, слиза и затваря портата. На нея има огромно желязно резе. Спуска го и се връща към пикапа, който трещи оглушително заради продупченото гърне. По-рано идеята да го пробие му се е струвала добра. Вече съжалява за нея.
Тъкмо когато се качва в кабината, Мардж Макинтош започва да блъска по портата и да крещи:
— Ей! Ей! Съмърс е тук! Съмърс е в пикапа!
Били смята, че никой не би могъл да я чуе, дори гърнето на доджа да е непокътнато, но е удивен от жизнеността ѝ. Ударил я с всички сили, а тя вече си проси втори удар.
„Само че не я удари с всички сили — мисли си той. — Сети се за Алис и смекчи удара.“
Вече е твърде късно, а и едва ли има значение. Тя ще трябва да заобиколи половината имение на бегом, като си проправя път през дръвчетата, за да извести охраната на централния портал… ако в будката изобщо има охрана.
Естествено, че има. Когато Били минава с пикапа покрай хамбара и заграждението за конете, навън излиза мъж. Носи пушка, но засега тя е преметната на рамото му. Изглежда спокоен. Вдига ръце на височината на раменете си с длани обърнати навън: Qué pasa?
Вместо да се насочи към къщата, както е възнамерявал, Били подава ръка през прозореца, вдига палец и завива по централната алея към будката на охраната.
Спира. Мъжът върви към него с пушката — „Мозберг“ е, — все още преметната на рамо. Били вижда, че го познава. Макар да не е идвал в това имение, е ходил в апартамента на последния етаж на „Двойно домино“ три или четири пъти, а два от тях този мъж е бил там. Сал някой си. Но за разлика от наблюдателната майка на Франк, Сал не го разпознава.
— Какво става, пич? — пита го той. — Старата ли те пусна?
— Да. — Били дори не прави опит да говори с испански акцент, защото ще прозвучи като Спиди Гонзалес. — Нося едни документи за подпис. Ти можеш ли да ги подпишеш?
— Не знам. — Сал започва да изглежда угрижен. Били си мисли: „Твърде късно е, амиго, твърде късно е“. — Дай да ги видя.
Бележникът стърчи от предния джоб на гащеризона. Били го потупва и казва: