— Ей сега.
Бръква под бележника и сграбчва рюгера на Дон Дженсън. По чудо оръжието излиза гладко, дори без да му падне заглушителят с формата на крушка. Стреля. Между две от седефените копчета на каубойската риза на Сал се появява дупка. Чува се звук като от спукан балон и, ти да видиш, заглушителят се разпада на две димящи парчета, едното от които пада на земята, а другото в пикапа.
— Простреля ме! — възкликва Сал и прави крачка назад със залитане. Очите му са ококорени.
Били не иска да стреля по него отново, защото вторият изстрел ще е много по-шумен, а и не му се налага. Сал се свлича на колене с клюмнала глава. Изглежда така, сякаш се моли. После се просва по очи на земята.
Били се чуди дали да не вземе пушката му, но се отказва. Както е казал на Мардж, времето го притиска.
4.
Стига до къщата. Отпред са паркирани три коли — една лека, един малък джип и ламборгини, което несъмнено е на Ник. Били си спомня думите на Бъки, че Ник си пада по класически коли. Гаси двигателя на шумния пикап и се качва по стълбите. В едната ръка държи бележника. С другата държи глока зад гърба си. Току-що е убил човек и Сал сигурно е бил лош и е правил много лоши неща по нареждане на Ник, но Били не знае това със сигурност. Сега вероятно ще убие още хора, ако те не го убият първи. За това ще мисли после. Ако тогава изобщо е способен да мисли.
Вдига пръст към звънеца, но се колебае. Ами ако отвори жена? Едва ли ще има сили да я застреля. Дори това да е причината за провала му, просто няма да е способен да го направи. Иска му се да обиколи къщата, да я огледа, но няма време. Мама Елвис скоро ще долети.
Натиска бравата. Вратата се отваря. Били е изненадан, но не много. Ник явно е решил, че няма опасност да дойде. Освен това е неделя, слънчево е и днес в Америка се играе футбол. Май „Джайънтс“ тъкмо са отбелязали. Вътре се носят радостни възгласи, значи има поне няколко души. Не са наблизо, но не са и много далеч.
Били прибира бележника в джоба на гащеризона и тръгва по посока на шума. Тогава се случва онова, от което се страхува. По централния коридор се задава хубавичка латиноамериканска прислужница с поднос с топли хотдози, подпрян върху хладилна чанта, вероятно пълна с бира. Били има време колкото да се сети за онази стара песен на Чък Бери „Толкова е сладка, едва ли е на повече от седемнайсет“. Прислужницата вижда Били, вижда пистолета, отваря уста, хладилната чанта се накланя и подносът с хотдозите започва да плъзга. Били го изправя.
— Върви — нарежда ѝ той и посочва отворената врата. — Вземи подноса и чантата и излез навън. После бягай надалеч.
Тя не продумва. С подноса в ръце стига до края на коридора и излиза навън в слънчевия ден. „Стойката ѝ е съвършена — мисли си Били, — а блясъкът на слънчевите лъчи по черната ѝ коса подсказва, че Бог не е чак толкова безмилостен“. Тя слиза по стълбите с изправен гръб и вдигната глава. Не поглежда назад. Зрителите избухват в аплодисменти. Мъжете, които гледат мача, също. Някой вика:
— Смачкайте ги, смачкайте ги!
Били продължава по настлания с плочки коридор. Между две снимки на Джорджа О’Кийф — плато от едната страна, планина от другата — има отворена врата. През пролуката между пантите вижда стълби, водещи надолу. Чува се реклама на бира. Били застава зад вратата и чака рекламата да свърши, за да насочат вниманието си отново към мача.
Тогава от подножието на стълбите Ник се провиква:
— Мария! Къде са хотдозите? — Когато не получава отговор: — Мария! Побързай!
Някой казва:
— Аз ще отида да проверя. — Били не е напълно сигурен, но прилича на гласа на Франк.
По стълбите се качват тежки стъпки. Някой излиза в коридора и завива наляво, вероятно към кухнята. Наистина е Франк. Били го познава дори в гръб: лимбата се опитва да прикрие лъщящото му кубе. Били излиза иззад вратата и тръгва след него на пръсти, доволен, че си е обул гуменки. Франк влиза в кухнята и се оглежда.
— Мария? Къде си, скъпа? Искаме…
Били вдига високо глока и стоварва дръжката му с всичка сила върху плешивото петно. Пръсва кръв и Франк залита напред и докато пада си удря челото в дървената маса по средата на стаята. Главата на майка му се е оказала твърда и може би Франк я е наследил от нея заедно със стесняващата се в остър връх назад от челото коса, но Били се съмнява, че ще дойде в съзнание. Поне няма да е скоро, а може би и никога. Във филмите разни хора непрекъснато ги удрят по главите и те се изправят отново след няколко минути невредими, но в реалния живот не става така. Франк Макинтош може да умре от мозъчен кръвоизлив или от субдурален хематом. Може да издъхне след пет минути или да лежи в кома пет години. Възможно е и да се свести бързо, но това едва ли ще стане преди Били да е приключил тук. Все пак се навежда и го претърсва. Не носи оръжие.