Били не казва нищо.
— Добре де. Щяхме да те убием. Това беше част от сделката. Дейна щеше да го направи.
— Аз щях да бъда вашият Лий Харви Осуалд.
— Идеята не беше моя, Били. Казах на клиента, че си абсолютно надежден, каквото и да стане. Той обаче настоя и, както вече ти казах, парите ме заслепиха.
Били би могъл да го попита колко пари е взел той самият, но интересува ли го? Не.
— Кой е клиентът?
Вместо да отговори, Ник посочва вратата на бункера.
— Вътре имам пари. Не са чак милион и половина, но са поне осемдесет хиляди, може би дори сто. Ще ти ги дам сега, а после ще ти преведа останалите.
— Вярвам ти напълно — отвръща Били. — Вярвам също така, че ние спечелихме войната във Виетнам и че кацането на луната е постановка. — Сеща се за нещо друго. — Знаеше ли за пожара?
Ник примигва, озадачен от смяната на темата.
— Пожар ли? Какъв пожар?
— Димките не бяха единственото средство за отклоняване на вниманието през онзи ден. Избухна и пожар в склад в покрайнините на Ред Блъф, преди да докарат Алън. Знаех предварително за него, защото Хоф ми каза.
— Хоф ти е казал? Онзи будала?
— Сигурен ли си, че не знаеш нищо за пожара?
— Абсолютно.
Били му вярва, но иска да го чуе как изрича думите и да види изражението му. И без това няма значение. Всичко това вече е останало в миналото.
— Кой е клиентът?
— Няма ли да ме убиеш?
„Би трябвало. Напълно си го заслужаваш“, мисли си Били.
— Кой е клиентът?
Ник вдига ръка към лицето си и я сваля бавно, като избърсва потта от челото си и още слюнка от устните си. По очите му личи, че е изгубил и малкото надежда, която му е била останала.
— Ако ти кажа, ще ми позволиш ли да се помоля преди да ме гръмнеш? Или не ти е достатъчно да ме убиеш, а искаш и да горя в ада за вечни времена?
От очите му пак бликат сълзи.
— Можеш да се помолиш. Но първо ми кажи името на клиента.
— Роджър Клърк.
В първия момент Били си мисли, че е казал „кларк“ като велурените обувки, но тогава Ник го казва буква по буква. Името му е някак си познато, но не от обкръжението на Ник. Нито от контактите на Бъки Хенсън. По-скоро като че ли е име, което е виждал в някой вестник, блог или е чул в по радиото. Или по телевизията. Политик ли е? Бизнесмен? Били не се интересува особено нито от политика, нито от бизнес.
— Уърлд Уайд Ентъртейнмънт — казва Ник. — Не е чудно, че нищо не ти говори. УУЕ е просто един от четирите най-големи медийни конгломерата в света.
Ник опитва да се усмихне — мъж на смъртен одър, който казва плоска шега, — но Били почти не забелязва. Връща се назад до самото начало. До първата си среща с Кен Хоф, който определено няма да се пенсионира в Южна Америка.
— Разказвай.
Ник му разказва и Били е толкова изумен — и потресен — от онова, което чува, че губи представа за времето. Забравя, че не всички в Промънтъри Пойнт са обезвредени, докато не чува отчаян вопъл от горния етаж. Подобен писък може да нададе само една майка, когато открие сина си проснат на земята в безсъзнание, може би дори на път да умре. Може би вече мъртъв.
— Искаш ли да живееш, Ник? — Въпросът е реторичен.
— Да. Да! Ако ме пощадиш, ще се погрижа да си получиш парите. До последния цент. Обещавам ти тържествено. — Сълзите му са спрели, докато е разказвал, но при възможността за потенциално помилване рукват отново.
Били не се интересува от обещанията на Ник, та били те ѝ тържествени. Посочва стоманената врата на бункера. От горния етаж долита нов вопъл, после: „Помощ! Няма ли кой да ми помогне?!“
— Вътре има ли оръжия?
Ник вече не командва парада, вече не е домакинът, който е посрещнал Били с отворени обятия преди пет месеца, вече не е любителят на шампанско, който е искал да му помогне с плана за бягство. Сведен е до първичните си човешки инстинкти, начело с желанието да продължи да диша, и затова Били приема изненадания му поглед за искрен.
— В бункера ли? За какво ми е да държа оръжия там?
— Влез вътре. Затвори вратата. Гледай си часовника. Изчакай един час. Ако излезеш по-рано, аз може да съм си тръгнал, но може и още да съм тук. — „Как пък не“, мисли си Били. — Ако съм тук, ще те убия.
— Няма да изляза. Няма! А парите…
— За тях ще те потърся допълнително.
„Може би — мисли си Били. — А може би вече не ги искам, като се има предвид какво направих и за кого го направих.“ Фактът, че по онова време не е знаел, не е добро оправдание.
— Отзови ловците на глави. Кажи им, че съм дошъл тук, избухнала е престрелка и съм загинал. Ако някой продължи да ме преследва, се моли да ме убие, защото иначе ще се върна тук и ще те убия. Кажи същото и на Клърк. Аз ще го питам и ако ми каже нещо различно, ще се върна и ще те убия. Ясно ли е?