„Остави голям бакшиш на камериерката — мисли си той. — Поне двайсетачка.“
Обръща се на една страна и тъкмо се унася, когато му хрумва мисъл, която не му се нрави, и той отново се обръща по гръб, вперил очи в тъмнината. Не, никак не му се нрави. Забравил е рисунката на Шан с фламингото Фреди — тоест фламингото Дейв — залепена на таблото в стария пикап. Имал е време да я вземе, но просто не се е сетил. Искал е само да се разкара от имението.
„Забрави — казва си. — Няма никакво значение.“
Дори така да е, мисълта не спира да го гложди. Защото е — по-скоро беше, вече е безвъзвратно загубено — розово като бебешката обувка във Фалуджа. Онази, която не беше у него, когато им устроиха засада във Веселата къща. Отново си е изгубил талисмана. Колкото и да си повтаря, че това е само суеверие, че е същото като да вярваш, че в онзи изгорял хотел в Сайдуайндър витаят призраци, не може да се отърси от неприятното чувство. Най-малкото тази картинка беше нарисувана за него с обич.
„Заспивай, глупако“, казва си.
Най-накрая успява да заспи, но се буди посред нощ с пресъхнала уста и стиснати юмруци. Сънят е бил толкова реалистичен, че първоначално не е сигурен дали е в мотел „Рамада“ или в офиса си в Джерард Тауър. Пишеше книгата и трябва да е било някой от първите му дни там, защото още пишеше от името на тъпака. На вратата се почука. Той отвори, като очакваше да е Кен Хоф или Фил Станхоуп, по-скоро Хоф. Но не беше никой от тях. На прага стоеше Мардж с широката синя рокля, която носеше, когато Били беше приближил служебния вход на Промънтъри Пойнт. Само че вместо сомбреро носеше нахлупена ниско над очите шапка на вегаския хокеен отбор „Голдън Найтс“ и вместо лопатка държеше пушката на Сал.
— Забрави си фламингото, шибано копеле — каза тя и вдигна пушката. Дулото изглеждаше голямо колкото входа на тунела Айзенхауер.
„Събудих се преди тя да успее да стреля“, мисли си Били, докато върви към банята. Докато се облекчава, си спомня за Руди Бел, когото наричаха Тако Бел. Кошмарите бяха повсеместни в Ирак, особено по време на битката за Фалуджа, и Тако вярваше (поне така разправяше), че ако умреш в кошмар, може да умреш и наистина, както си спиш.
„Да умреш буквално от страх, човече — казваше Так. — Каква смърт само.“
„Но аз се събудих от този кошмар преди тя да натисне спусъка — мисли си Били, докато се тътри обратно към леглото. — Голяма работа обаче е Мардж. В сравнение с нея Дейна Едисън със смешното си кокче приличаше на квартален хулиган.“
В стаята е студено, но Били не пуска климатика, защото сигурно ще дрънчи — климатиците в мотелите винаги дрънчат. Сгушва се под одеялото и заспива почти на мига. Повече не сънува.
9.
Алис избира да си вземат сандвичи с пържени яйца от гишето за автомобили, вместо да закусват в ресторанта, защото иска веднага да тръгват.
— Искам пак да видя планината. Прекрасна е, въпреки че се задъхвам, докато свикна с надморската височина.
— Добре, да тръгваме — усмихва се Били.
Малко след като навлизат в щата Колорадо лаптопът на Били иззвънтява за пръв път от… не помни от кога. Може би от години. Той спира на следващата отбивка, взима лаптопа от задната седалка и го отваря. Звънът е известие, че е получил имейл в една от няколкото си електронни пощи. Писмото е пристигнало на woodyed667@gmail.com и е от „Травъртин Ентърпрайзис“. Не е чувал за компания с такова име, но няма никакви съмнения кой е подателят. Отваря го и започва да чете.
— Какво става? — пита Алис.
Той ѝ показва. От „Травъртин Ентърпрайзис“ са превели триста хиляди долара по сметката на Едуард Удли в „Роял Банк“ в Барбадос. Единственото обяснение е: „За извършена услуга“.
— Който си мисля ли ти е превел парите? — пита Алис.
— Без никакво съмнение — отвръща Били. Потеглят отново. Денят е прекрасен.
10.
Пристигат пред хижата на Бъки към пет следобед. Били му се е обадил от Райфъл, за да му каже кога горе-долу ще пристигнат, както и че са с ново возило, и сега Бъки ги чака отпред. С джинси и ватирано яке изобщо не прилича на човек, който доскоро е живял и работил в Ню Йорк. „Тук явно може да се отпусне и да разкрие най-добрите си страни“, мисли си Били. С Алис е станало точно така.
Тя изскача от колата още преди да е спряла напълно. Бъки разперва ръце и се провиква: