Били пита откъде се е взела картината.
— Нямам представа, но мисля, че е имало храсти, подкастрени във формата на животни, пред хотел „Панорама“. Изгорелия хотел. Почти убеден съм, че картината беше в колибата, когато купих тази хижа. Рядко се качвам горе, когато съм тук. Наричам я лятната къща, но там винаги е студено, дори през лятото.
Били има същото наблюдение, макар да го придаваше на факта, че вече е есен. Но в тази колиба е свършил чудесна работа, написал е близо сто страници. Въпреки зловещата картина. „Може би една смразяваща история трябва да бъде написана в смразяваща стая“, мисли си. Това обяснение му се струва добро, тъй като писането на книги все още си остава загадка за него.
Алис е направила за десерт сладкиш с праскови. Донася го на масата и пита:
— Завърши ли книгата, Били?
Той отваря уста, за да отговори утвърдително, но размисля.
— Почти. Остава ми да изгладя още няколко неща.
2.
На другия ден е студено, но когато влиза в колибата, Били не пуска печката и не сваля картината от стената. Решил е, че така наречената лятна къща на Бъки е обитавана от призраци. Досега никога не е вярвал в подобни неща, но вече вярва. Не е заради картината, тоест не само заради нея. Цялата тази година е изпълнена с призраци.
Сяда на стола и се замисля. Не иска да използва Алис за онова, което предстои — краят на професионалния му път, — но в студената стая със странната атмосфера разбира, че трябва да го направи. Разбира и нещо друго. Тя ще се съгласи охотно, защото Роджър Клърк е не само лош човек, но почти със сигурност е най-лошият, когото Били някога е бил наеман да очисти. Това, че този път той сам се е наел, е без значение.
„От ума не ми излиза какво е причинил този ужасен човек на едно дете — казала е Алис. — Той заслужава да умре.“
Тя не е искала Трип Донован да умре и навярно не би искала Клърк да умре, ако се беше задоволявал с момичета на седемнайсет, шестнайсет и дори петнайсет години. Би поискала той да си плати, но не с живота си. Само че Клърк не се е задоволил само с по-големи момичета. Клърк е искал да види какво е усещането.
Били седи с ръце върху коленете и изтръпващи пръсти, дъхът му излиза на облачета пара при всяко издишване. Мисли за момичето, което е било съвсем малко по-голямо от Шанис Акерман. Представя си как са го завели в онази къща в Тихуана. Представя си как е стискало плюшена играчка, навярно мече, а не розово фламинго. Представя си как е чуло по коридора да приближават тежки стъпки. Не иска да мисли за тези неща, но те не му излизат от главата. Може би трябва да се замисли. А може би тази зловеща стая със зловещата картина на стената го предразполага към такива мисли.
Изважда портфейла си и намира листчето с телефонния номер на Джорджо. Звъни му, макар да знае, че шансовете да се свърже с него са минимални. Може да е във фитнеса на затвора, наречен „клиника за отслабване“, или в басейна, или да е умрял от сърдечен удар. Но Джорджо вдига на второто позвъняване.
— Ало?
— Здравей, господин литературни агенте. Обажда се Дейвид Локридж. Познай какво? Завърших книгата.
— Били, господи боже! Едва ли ще ми повярваш, но се радвам, че си жив.
„Проклет да съм, ако не звучи подмладен — мисли си Били.
— И по-жизнен.“
— И аз се радвам, че съм жив.
— Не исках да те прецаквам така. Трябва да ми повярваш. Но…
— Трябвало е да направиш избор и си го направил — прекъсва го Били. — Хареса ли ми да ме прецака човек, на когото имах доверие? Не. Но казах на Ник, че всичко това е минало свършено и говорех напълно сериозно. Само че си ми длъжник и се надявам, че си мъж на място и ще ми се издължиш. Нуждая се от информация.
Настава кратко мълчание. После:
— Моят телефон е чист. А твоят?
— Наред е.
— Добре, приемам го на доверие. Говорим за Клърк, нали?
— Да. Знаеш ли къде е?
— Вече не идва във Вегас, тъй че е или в Лос Анджелис, или в Ню Йорк. Мога да разбера. Той е лесен за издирване.
— Знаеш ли кой му намира момичета в Ел Ей и Ню Йорк?
— Аз му ги набавях чрез Джуди, преди да се оттегля. — Били не долавя никакво смущение в тона му.
— Джуди Блатнър ли? Ник каза, че тя не се занимава с непълнолетни.
— Така е. Наема само момичета над осемнайсет. И Клърк се задоволяваше с тях. Но по едно време започна да иска по-малки. Обаждаше се. Казваше, че иска крутончета. Това беше кодовата дума.
„Крутончета — мисли си Били. — Господи.“
— Джуди познава хора, които са готови да набавят такива момичета. Понякога аз се занимавах с Клърк. Понякога го правеше тя.