— Джуди познава ли хората от Тихуана?
Джорджо снишава глас, въпреки че телефонът не се подслушва.
— Говориш за малкото момиченце. С тази работа нямахме нищо общо нито Джуди, нито Ник, нито аз. Картелът му я уреди. По искане на Клърк.
— Да видим дали съм разбрал правилно. Когато е в Ел Ей и му се прииска крутонче, се обажда на Джуди и някой от вас го свързва с човек там. — Били търси израза, който му трябва. Върви с крутонче, което не е изненадващо. — Сутеньор, който да му набави крехко месце.
— Да. А ако е на Източното крайбрежие в имението си в Монток Пойнт, се свързва с човека в Ню Йорк. Колко пъти си е поръчвал компания, откакто се оттеглих, нямам представа.
„Компания“, мисли си Били.
— Нима буквално му ги доставят на място?
— В общи линии. За това си плаща. Цените на подобни услуги са много високи, Били.
Сега идва големият въпрос.
— Джуди някога търси ли него? Например, ако е чула за момиче, което отговаря на изискванията му?
— Случва се от време на време. По-често сега, когато е на възраст, в която му е по-трудно да го вдига.
— Ако ти се обадиш на Джуди и ѝ кажеш, че имаш подходящо момиче, много специално момиче, тя дали ще му предаде тази информация?
Настава тишина, докато Джорджо обмисля въпроса. След малко казва:
— Би трябвало. Ще надуши, че има нещо гнило — обонянието ѝ е много остро, — но ще му предаде. Тя го ненавижда заради случилото се в Тихуана и ако смята, че някой иска да го натупа, може би дори да го поръча, ще се зарадва. Аз съм на същото мнение.
„Въпреки че това не те е спирало да работиш с него — мисли си Били. — Нито е спирало Джуди.“
— Добре, пак ще ти се обадя.
— Аз съм тук. Няма къде да ходя, а и не искам да ходя никъде. В началото беше ужасно, но сега много ми харесва. Също като алкохолиците, които стават заклети трезвеници, щом се откажат от алкохола.
— Колко си свалил?
— Петдесет килограма — отговаря Джорджо с напълно оправдана гордост. — Остават ми още четирийсет.
— Звучиш добре. Не си задъхан. Може пък когато отслабнеш, вече да не се нуждаеш от трансплантация.
— Не. Черният ми дроб е съсипан и не може да се оправи. Операцията е планирана за два дни след Коледа, така че гледай да си приключил каквато работа имаш с мен дотогава. Докторът тук е толкова честен, че е направо жесток. Твърди, че шансовете ми да оцелея са четирийсет на шейсет.
— Пак ще ти звънна. — „Но няма да си хабя дъха в молитви за теб“, мисли си Били.
— Дано спипаш онзи педофил.
„За когото ти работеше“, мисли си Били отново.
Не е нужно да го изрича на глас, защото Джорджо го изпреварва:
— Вярно, работех за него. Тази изкарвах много пари, а исках да живея.
— Разбирам. — Били си мисли „Но пак ще отидеш в ада, Джорджи. И ако той действително съществува, ще се видим там. Ще пийнем по един коктейл Огън и жупел.“
— Отдавна подозирам, че само се правиш на тъп.
— Скоро ще се чуем пак.
— Само не се бави много — казва Джорджо.
3.
Време е да разкаже на Алис какво е намислил, а Бъки също заслужава да знае. Разказва им на масата в кухнята, докато пият кафе. След като приключва, съветва Алис да си помисли внимателно. Тя заявява, че няма нужда да мисли и е съгласна.
Бъки му хвърля укорителен поглед, който гласи: Значи в крайна сметка я привлече от тъмната страна, но си мълчи.
— Каза, че на входа на баровете ти искат лични документи, нали? — пита я Били.
— Да, но съм ходила на бар само един-два пъти. Навърших двайсет и една само месец преди… знаеш, да се запознаем с теб.
— Никога ли не си имала фалшива лична карта?
— Едва ли някой е щял да ѝ повярва, че е пълнолетна — отбелязва Бъки. — Виж я как изглежда.
Двамата я поглеждат. Алис се изчервява и свежда очи.
— Ти колко години би ѝ дал? — обръща се Били към Бъки. — Ако не знаеше реалната ѝ възраст.
Бъки се замисля.
— Осемнайсет. Най-много деветнайсет. Не бих я взел за двайсетгодишна.
— На колко малка можеш да се направиш? Ако се постараеш?
Въпросът ѝ се струва достатъчно интригуващ, за да забрави, че двама мъже са вперили очи в нея — в лицето и тялото ѝ. Естествено, че е заинтригувана. На двайсет и една несъмнено се е замисляла какво може да направи, за да мине за по-голяма и по-опитна, но дали се е замисляла как може да изглежда по-малка? Едва ли.
— Мога да си превържа гърдите с ластична материя, за да изглеждат по-малки например. Както правят транссексуалните мъже. — Отново се изчервява. — Знам, че не са особено големи, но ако ги пристегна, ще изглеждам почти, хъм, плоска. Клърк нали харесва такива? А косата… — Тя я събира в ръка. — Мога да я подстрижа. Не мъжки фасон, но достатъчно, че да я връзвам на къса опашчица. Като гимназистка.