Подписва се „Б“.
Нощуват в „Холидей Ин Експрес“ в Линкълн, Небраска. Били тъкмо вкарва багажа им в хотела с количка, когато телефонът му избръмчава, че е получил съобщение. Без капчица носталгия вижда, че е от бившия му литературен агент.
— Джорджо ли е? — пита Алис.
— Да.
— Какво пише?
Били ѝ подава телефона.
ДжРусо: Иска я. 4 ноември, 8 вечерта, Монток Хайуей №775. Изпрати ми вдигнат палец, ако си съгласен.
— Сигурна ли си, че искаш да го направиш, Алис? Ти решаваш.
Алис намира палеца и го изпраща.
Глава 23
1.
Тръгнахме от Линкълн рано и поехме на изток по магистрала 1-80. Алис беше отворила лаптопа ми и четеше онова, което бях написал в лятната къща. В покрайнините на Кансъл Блъфс една кола наду клаксона, докато ни изпреварваше, и от задната ѝ седалка ни гледаха клоун и балерина. Клоунът ни помаха. Аз също му помахах.
— Алис! — възкликнах. — Знаеш ли кой ден е днес?
— Четвъртък. — Тя не откъсна очи от екрана. Напомняше ми за Дерек Акерман и приятеля му Дани Фазио от Евъргрийн стрийт, които бяха като хипнотизирани, когато гледаха телефоните си.
— Не е обикновен четвъртък. Хелоуин е.
— Добре. — Пак не вдигна очи.
— От всички костюми, които си носила, кой ти е най-любимият?
— Ммм… Веднъж се маскирах като принцеса Лея. — Продължава да чете на екрана. — Сестра ми ме разведе из квартала за лакомства.
— В Кингстън, нали?
— Да.
— Много ли събра?
Тя най-сетне откъсва очи от екрана.
— Остави ме, Били, чета. Остава ми съвсем малко.
Оставих я да чете и навлязохме във вътрешността на Айова. Тук всичко си беше същото, равнини, докъдето ти стига погледът. Най-накрая тя затвори лаптопа. Попитах я дали е прочела всичко докрай.
— Само дотам, където се появявам аз. Когато повръщам и за малко да се задавя до смърт. Трудно ми беше да го чета, затова спрях. Между другото, забравил си да ми смениш името.
— Ще го имам предвид.
— Останалото го знам. — Тя се усмихва. — Помниш ли как гледахме „Черният списък“ в Нетфликс? И как поливахме цветята?
— Дафни и Уолтър.
— Дали са оцелели?
— Естествено.
— Глупости. Нямаш никаква представа.
Признах, че е права.
— И аз не знам. Но можем да си представяме, че още са живи, нали?
— Да. Можем.
— Това е предимството да не знаеш. — Алис гледа през прозореца простиращите се с километри полета с царевица, вече кафяви в очакване на зимата. — Всеки може да реши да вярва в каквото си поиска. Аз решавам да вярвам, че ще стигнем до Монток Пойнт, ще направим онова, за което сме отишли, и после ще живеем дълго и щастливо.
— Добре. Аз също решавам да вярвам в това.
— Все пак още не са те заловили. Извършил си толкова убийства и всеки път ти се разминава.
— Съжалявам, че трябваше да прочетеш за тях. Но ми каза да опиша абсолютно всичко.
Алис сви рамене.
— Убил си все лоши хора. Това е общата им черта. Не си застрелял нито един свещеник или лекар, или… или регулировчик, който помага на учениците да пресичат улицата.
Това ме разсмя и Алис се поусмихна, но виждах, че размишлява. Оставих я да мисли на спокойствие. Километрите се нижеха.
— После ще се върна в планината — каза тя след малко. — Може дори да поживея известно време при Бъки. Какво ще кажеш?
— Мисля, че на него ще му е приятно.
— Само за начало. Докато си намеря работа и собствено жилище и започна да спестявам пари, за да продължа следването си. Защото можеш да станеш студент на всяка възраст. Някои хора постъпват в колеж на четирийсет, та дори на шейсет, нали?
— Гледах по телевизията за един мъж, който станал студент на седемдесет и пет и се дипломирал на осемдесет. Но интуицията ми подсказва, че не възнамеряваш да продължиш с икономиката.
— Не, мисля да постъпя в университет. Може би в Университета на Колорадо. Мога да живея в Боулдър. Градът ми хареса.
— Избрала ли си вече специалност?
Алис се поколеба, сякаш ѝ беше хрумнало нещо, но не искаше да го сподели.