— Може би история. Или социология. Дори драма. — После, все едно бях възразил, добави: — Не за да ставам актриса, не искам, но са ми интересни декорите, осветлението, тези работи. Толкова много неща са ми интересни.
Казах ѝ, че това е хубаво.
— Ами ти, Били? Как си представяш дългия и щастлив живот?
Нямаше нужда дори да се замислям.
— Като сме започнали да мечтаем, бих искал да пиша книги. — Почуках лаптопа, който Алис продължаваше да държи. — Докато не написах тази история, нямах представа дали ще мога. Вече знам.
— Какво ще правиш с тази история? Можеш да я попромениш, да я превърнеш в роман…
Поклатих глава.
— Ти си единствената, която ще я прочете, но няма нищо. Тази история си свърши работата. Отвори вратата. Затова няма нужда да ти променям името.
Алис се смълча.
След известно време попита:
— Това е Айова, нали?
— Да.
— Много скучен щат.
Разсмях се.
— Готов съм да се обзаложа, че местните са на друго мнение.
— Аз пък съм готова да се обзаложа, че мислят точно така. Особено младите.
Не можех да оборя аргумента ѝ.
— Кажи ми нещо.
— Добре, стига да мога.
— Защо един мъж на повече от шейсет години иска да спи с толкова младо момиче като Розали? Не го разбирам. Струва ми се… как да кажа… гротескно.
— Защото има ниско самочувствие например? Или пък се опитва да се докосне до жизнеността, която е изгубил? Да се почувства отново млад?
Алис обмисли предположенията ми, но за кратко.
— Струва ми се, че това са глупости.
Да си призная, на мен също.
— Замисли се. За какво би си говорил Клърк с едно шестнайсетгодишно момиче? За международното положение? За телевизионните му канали? А тя за какво ще си говори с него? За Фейсбук и приятелките си мажоретки ли?
— Съмнявам се, че той иска дълготрайна връзка. Цената е осем хиляди на час.
— Значи е просто за чукането. Да я има, защото може. Толкова повърхностно ми се струва. Толкова лишено от смисъл. А онова момиченце в Мексико…
Тя се смълча и впери поглед в преминаващите полета на Айова. Тогава каза нещо, но толкова тихо, че не го разбрах.
— Какво?
— Чудовище. — Продължаваше да гледа километрите суха царевица. — Казах, че е чудовище.
На Хелоуин нощувахме в Саут Бенд, Индиана, а на първи ноември в Лок Хейвън, Пенсилвания. Докато се регистрирахме в хотела, телефонът ми избръмча. Пристигнало бе съобщение от Джорджо.
ДжРусо: Питърсън, асистентът на РК, иска снимка на братовчеда на Дарън Бърн, за да могат да го идентифицират. Изпрати я на judybl4455@aol.com. Тя ще го препрати без посредническа такса. Много ще се радва, ако РК го споходи лош късмет.
Това, че Питърсън искаше снимка, беше тревожно, но не и неочаквано. Все пак, освен че беше асистент на Клърк, той отговаряше и за охраната му.
Алис ме увери, че няма защо да се тревожа. Каза, че ще подстриже черната перука, която носех в Промънтъри Пойнт. („Понякога е полезно да имаш сестра фризьорка.“) Отидохме в „Уолмарт“. Алис намери очила с големи стъкла и крем, който заяви, че ще ме направи блед като ирландец. Взе и златна обица с клипс, не твърде крещяща, за лявото ми ухо. Когато се върнахме в мотела, зареса косата на черната перука назад от челото ми и ми нареди да сложа очилата върху нея.
— Все едно се мислиш за кинозвезда. Облечи си ризата с високата яка. И не забравяй, че доколкото Клърк и онзи тип Питърсън знаят, Били Съмърс е мъртъв.
Снима ме на неутрален фон (тухлената стена на мотела „Бест Уестърн“, в който бяхме отседнали) и разгледахме внимателно снимката.
— Добре ли е? — попита тя. — Тоест, на мен ми изглеждаш добре, особено с тази арогантна усмивка, но ми се иска Бъки да беше тук, за да ни помогне.
— Мисля, че е добре. Както сама каза, хубаво е, че ме мислят за мъртъв и погребан някъде из хълмовете Пают.
— Страхотна конспирация си спретнахме — заяви Алис, когато се прибрахме вътре. — Бъки, мнимият ти литературен агент, а сега и някаква прочута мадам от Вегас.
— Не забравяй Ник — напомних ѝ аз.
Тя спря в коридора между стаите ни и се намръщи.
— Ако някой от тях се обади на Клърк и му каже какво става, сигурно ще получи много пари. Маджарин, господин Пилиели и Бъки никога не биха го направили, но онази Блатнър?
— И тя няма да ни издаде — уверих я. — Казано накратко, на всички им е дошло до гуша от него.
— Надяваш се да е така.
— Сигурен съм — отвърнах с надеждата, че съм прав. При всички положения щях да вляза в онова имение, а все по-ясно ставаше, че Алис ще влезе с мен.