Спрях пред заведение на име „Брийз Уей“ на половината път между Ривърхед и Монток. Алис изтича вътре и на мен ми мина през ум да продължа без нея. Пренебрегнал бях всичките съвети на Бъки. Скоро тя щеше да стане съучастничка в убийството на богат и известен мъж, при това само при благоприятно развитие на събитията. Ако нещо се объркаше, можеше да умре. Но не потеглих. Защото ми беше нужна, за да вляза в имението, и защото тя имаше право сама да реши.
Алис излезе усмихната.
— Вече съм много по-добре. — А когато излязох на магистралата, каза: — Мислех си, че ще ме изоставиш.
— И през ум не ми е минавало — заявих. От погледа, който ми хвърли, разбрах, че знае истината.
Тя изправи гръб и дръпна подгъва на роклята до коленете си. Приличаше на порядъчна и скромна гимназистка, каквито вече почти не се срещат.
— Да действаме.
Минахме покрай Фара и завоят наляво дойде след няма и сто метра. През дърветата проблясваше сърпът на луната. Алис се наведе към мен, нагласи ми перуката и отново се облегна назад. Не си говорехме.
Номерата на сградите по пътя започваха от 600 по причини, вероятно известни единствено на покойните проектанти на града. Изненадах се, че къщите, макар и добре поддържани, бяха съвсем обикновени на вид. Повечето бяха просторни едноетажни и двуетажни постройки с островърхи покриви, които биха изглеждали напълно на място на улица като Евъргрийн стрийт. Имаше дори един квартал с фургони. Хубави фургони, с фенери над вратите и свързани с чакълени алеи, но фургоните са си фургони.
Фермерският магазин на Монток, всъщност прехвален павилион за плодове и зеленчуци, беше затворен и тъмен. До вратата имаше няколко самотни тикви, подредени на пирамида, и още няколко в каросерията на стар камион с надписи ПРОДАВА СЕ в единия край на предното стъкло и В ИЗПРАВНОСТ — в другия.
Алис посочи една пощенска кутия след магазина.
— Тук е.
Аз намалих.
— Последна възможност. Сигурна ли си? Ако не си, можем да се върнем веднага.
— Сигурна съм. — Тя седеше с изправен гръб и събрани колене, вкопчила ръце в дръжката на дамската си чанта. Гледаше право напред.
Завих по неравна пътека, обозначена с табела ЧАСТЕН ПЪТ. Почти веднага стана ясно, че изровената пътека е само камуфлаж, за да отблъсква любопитни туристи. След като превалихме първия хълм, излязохме на асфалтиран път, достатъчно широк, че два автомобила да могат да се разминат спокойно. Пъплех по него на дълги, като си мислех, че това е второто ми посещение в имение на лош човек. Надявах се то да приключи по-бързо и благополучно.
Взехме един завой. Озовахме се пред дървена порта, висока към два метра, която препречваше пътя. На циментов стълб отстрани, осветен от лампа с метален абажур, имаше интерком. Спрях, отворих прозореца на колата и натиснах копчето.
— Ало?
Смятах (Алис и Бъки бяха съгласни), че всякакви опити да говоря с ирландски акцент могат да се окажат пълна катастрофа. Освен това нямаше причина Бърн да говори като ирландец, след като бе прекарал целия си живот в Ню Йорк.
Междувременно кутията на стълба мълчеше.
— Ало? Аз съм Стив Бърн. Братовчедът на Дарън. Карам нещо за господин К.
Кутията продължаваше да мълчи и аз — както ѝ Алис, ако се съдеше по изражението ѝ — започнах да си мисля, че нещо е станало и няма да успеем да влезем. Поне по този начин.
Тогава кутията изпука и мъжки глас каза:
— Слезте от колата. — Тонът беше напълно безизразен. Като на полицай. — Младата дама също. Пред портата има знак Х, точно по средата. Застанете на него и погледнете наляво. Съберете се близо един до друг.
Погледнах Алис и тя също ме погледна разтревожено. Аз свих рамене и кимнах. Слязохме от колата и отидохме до портата. Знакът Х, някога навярно син, но сега избелял до сиво, беше изписан върху квадратна циментова плоча. Застанахме върху нея, близо един до друг, и погледнахме наляво.
— Погледнете нагоре, вдигнете глави.
Погледнахме нагоре. Към камера, естествено.
Чух как едва доловим глас промърмори нещо, после онзи, който беше натиснал копчето на интеркома вътре в къщата — Питърсън най-вероятно, — го пусна и настана пълна тишина. Не духаше вятър, а вече беше твърде студено за щурци.
— Какво става? — попита Алис.
Нямах представа, но подозирах, че ни чуват, затова ѝ казах да си затваря устата и да чака. Тя се стъписа, но след миг схвана какво правя и отвърна „Добре“ тихичко и кротко.
Интеркомът изщрака и един глас каза:
— Левият ви джоб е издут, господин Бърн. Въоръжен ли сте?