Тази камера беше адски добра, спор нямаше. Ако отговорех, че не съм, бариерата нямаше да се вдигне, колкото и Клърк да желаеше момичето.
— Да, въоръжен съм — отговорих. — Но само за самозащита.
— Извадете оръжието и ми го покажете.
Извадих глока и го вдигнах към камерата.
— Оставете го в основата на стълба с интеркома. Вътре няма да има нужда да се защитавате, а тук няма опасност да го откраднат. Можете да си го вземете на излизане.
Изпълних нареждането. Спреят беше много по-малък, тъй че не издуваше якето ми от другата страна, а ако успеех да обездвижа мъжа, който говореше по интеркома, Клърк едва ли щеше да представлява проблем.
Понечих да се върна на циментовата плоча, но гласът от интеркома ме спря.
— Не, господин Бърн, останете си на мястото, ако обичате. — Последва кратка тишина, след което гласът каза: — Всъщност искам да направите две крачки назад. Моля.
Направих две крачки назад към колата.
— А сега още една — каза гласът и разбрах какво става. Искаха да изляза от обхвата на камерата. Клърк искаше да огледа стоката и да реши дали ще я купи, или ще я върне. Камерата избръмча тихо. Погледнах нагоре и видях, че обективът се е подал напред. Увеличил беше образа.
Очаквах гласът да накара Алис да покаже на камерата какво има в чантата си и нейният пистолет също да се озове в основата на циментовия стълб заедно с глока, но се оказа, че греша.
— Вдигнете си полата, млада госпожице.
Говореше Питърсън, но Клърк сигурно гледаше. Жадни очи под сбръчкани клепачи.
Забила поглед в земята, вместо да гледа в камерата, Алис вдигна полата до бедрата си. Синините отдавна бяха изчезнали. Краката ѝ бяха гладки. Млади. Ненавиждах гласа. Ненавиждах мъжете, които я гледаха.
— По-високо, ако обичаш.
За миг ми се стори, че тя ще откаже. Но тогава тя вдигна полата на кръста си, все още вперила очи в земята. Личеше си, че се чувства унизена, и несъмнено това възбуждаше Клърк.
— Сега погледни към камерата.
Алис вдигна очи.
— Не мърдай. Господин Клърк иска да оближеш устни.
— Не — намесих се аз. — Това е достатъчно.
Алис пусна полата си и ми хвърли недоумяващ поглед. Аз се върнах в обхвата на камерата и погледнах нагоре.
— Не видяхте ли достатъчно? Всичко друго ще почака, докато влезем. Тук е ужасен студ. — И добавих сърдито: — Искам да си получа парите, преди тя да прекрачи прага. Влезе ли, часовникът започва да цъка. Ясно ли е?
Настана тишина, която продължи около трийсет секунди. Отново ме обзе онова неприятно чувство.
— Ела — хванах Алис за лакътя. — Майната им на тия, тръгваме си.
В този момент портата започна да се отваря с плъзгане на гумени колелца. Гласът от интеркома каза:
— Карайте напред още един километър и триста метра, господин Бърн. Ще ви приготвя парите.
С Алис се качихме в колата. Тя трепереше.
Затворих прозореца, преди да ѝ кажа, едва доловимо, че съжалявам.
— Не ме интересува, че ми видяха гащите, просто си мислех, че ще ме накарат да си отворя чантата и ще видят пистолета.
— Ти си дете — казах аз. Погледнах в огледалото за обратно виждане и видях, че портата се затваря бавно зад нас. — Едва ли им е минало през ум, че може да носиш пистолет.
— После си помислих, че няма да ни пуснат да влезем. Мислех си, че мъжът ще каже: „Не си на шестнайсет, разкарай се, само ни губиш времето“.
От двете страни на пътя бяха разположени старомодни улични лампи. Напред виждах светлините на имението, което старецът беше кръстил Еос на розовопръстата богиня на зората.
— По-добре ми дай пистолета — казах аз.
Алис поклати глава.
— Искам да е у мен. Ти имаш спрей.
Нямахме време за спорове. Къщата — имението — изникна пред очите ни. Представляваше огромно каменно здание, разположено на поне два акра затревена площ. Къща на богаташ, без никакво съмнение, само че притежаваше елегантност и стил, каквито липсваха на именията, обитавани от Ник. Отпред имаше извита алея. Спрях до каменни стълби, водещи до кръгъл вестибюл. Алис понечи да отвори вратата.
— Почакай. Нека сляза пръв, за да ти отворя като истински джентълмен.
Заобиколих мицубишито отпред, отворих вратата и ѝ подадох ръка. Навън беше много студено. Очите на Алис бяха широко отворени, а устните ѝ — стиснати.
Докато ѝ помагах да слезе, ѝ прошепнах:
— Върви зад мен и спри в подножието на стълбите. Всичко ще се случи много бързо.
— Страх ме е.
— Не го крий. На него сигурно ще му хареса.
Отидохме до стъпалата. Бяха четири. Алис спря на най-долното. Външната лампа светна и видях как сянката ѝ мигновено се издължи, ръцете ѝ продължаваха да стискат дамската чанта. Държеше я пред себе си като щит, който да я предпази през следващите около триста секунди. Голямата входна врата се отвори и хвърли около мен правоъгълник светлина. Мъжът на прага беше висок и добре сложен. Заради светлината, струяща зад гърба му, не можех да преценя на каква възраст е, нито да видя лицето му, но видях кобур на хълбока му. Малък кобур за малък пистолет.