— Тя какво чака? — попита Питърсън. — Кажи ѝ да се качва.
— Първо парите — отвърнах и добавих през рамо: — Не мърдай, момиче.
Питърсън бръкна в джоба на панталоните си — не откъм кобура, който несъмнено беше гладък отвътре, за да може да извади оръжието бързо и плавно, ако се наложи — и извади навити на руло банкноти. Подаде ми ги и каза:
— Не говориш като ирландец.
Разсмях се и започнах да броя парите. Бяха все в банкноти от по сто долара.
— Човече, след четирийсет години в Куинс искрено се надявам да е така. Къде е шефът?
— Не е твоя работа. Кажи на момичето да се качи, паркирай пред гаража и остани в колата.
— Да, добре, само че като дърдориш, забравих докъде съм стигнал.
Започнах да броя отначало.
Зад мен Алис каза:
— Били, студено ми е.
Питърсън застина.
— Били? Защо те нарича Били?
Разсмях се.
— А, непрекъснато се бърка. Гаджето ѝ се казва така. — Ухилих се. — Той не знае, че тя е тук, схващаш ли?
Питърсън не каза нищо. Не изглеждаше обаче убеден. Ръката му се плъзна към кобура.
— Всичко е точно, човече, парите са толкова — казах аз.
Пъхнах пачката в джоба на якето си и извадих спрея. Той може би видя това, а може и да не беше забелязал, но понечи да извади малкия пистолет. Аз свих другата си ръка в юмрук и го стоварих върху китката му. И го напръсках със спрея. Бял облак капчици го блъсна в лицето. Съвсем малък, но резултатът беше задоволителен. Питърсън се олюля два пъти и тупна на земята. Пистолетът се изтърколи на стълбите и гръмна като малка пиратка. По принцип не би трябвало да става така, значи явно Питърсън го беше човъркал. Усетих как куршумът профуча покрай глезена ми и се обърнах, за да се уверя, че не е улучил Алис.
Тя изкачи тичешком стълбите. Беше ужасена.
— Съжалявам, съжалявам, голяма съм глупачка, забравих, че…
От вътрешността на къщата дрезгав глас на пушач се провикна:
— Бил? Бил?
За малко да отговоря, но си спомних, че мъжът, който лежеше пред входа, също се казваше Били. Името е широко разпространено.
— Какво стана? — Прозвуча хриплива, влажна кашлица, последвана от шумно поемане на въздух. — Къде е момичето?
Надолу по коридора се отвори врата. През нея излезе Клърк. Облечен беше със синя копринена пижама. Побелялата му коса беше заресана назад като на Елвис Пресли, което ми напомни за Франк. Подпираше се на бастун.
— Бил, къде е моми…
Клърк спря и ни изгледа с присвити очи. Погледна надолу и видя другия Бил проснат на земята. Веднага се обърна и закуцука към вратата, през която беше излязъл, прегърбен над потрепващия бастун, стиснал го с две ръце, сякаш щеше да изпълнява овчарски скок. Оказа се по-пъргав, отколкото очаквах с оглед на възрастта и здравословното му състояние. Хукнах след него, като не забравих да задържа дъха си, докато мина през вестибюла, и го хванах, докато се опитваше да затвори вратата. Блъснах я силно и той падна. Бастунът му отхвърча.
Той седна и ме зяпна. Намирахме се в хол. Килимът, върху който се беше проснал, изглеждаше скъп. Може би турски или обюсонски. По стените имаше също толкова скъпи наглед картини. Мебелите бяха тежки, тапицирани с кадифе. Наблизо имаше хромирана поставка с бутилка, без съмнение скъпо шампанско, върху лед.
Клърк започна да се отдръпва по задник, като търсеше опипом бастуна си. Грижливо сресаната му коса се беше разчорлила и сега падаше на отпуснати кичури около сбръчканото му и увиснало лице. Долната му устна, лъщяща от слюнка, беше издадена напред като на нацупено дете. Усетих мириса на одеколона му.
— Какво направи с Бил? Застреля ли го? Изстрел ли чух?
Докопа се до бастуна и го размаха към мен, както си седеше с разперени крака. Долнището на пижамата му се смъкваше и разкриваше тлъсти хълбоци и побеляващи срамни косми.
— Махай се! Кой си ти?
— Аз съм мъжът, който уби мъжа, който уби сина ти.
Очите му се облещиха и той замахна към мен с бастуна. Аз го хванах, издърпах го от ръката му и го хвърлих надалеч.
— Наредил си на някой да запали пожар в Коуди. Уредил си новинарския ти екип да бъде единственият пред съда, когато изпълнявах поръчката. Нали?