Той ме зяпаше, горната му устна потреперваше. Приличаше на старо куче с проклет нрав.
— Нямам представа за какво говориш.
— Мисля, че имаш. Пожарът не е целял да отклони вниманието от мен, избухна прекалено рано. Тогава защо го поръча?
Клърк се надигна на колене и пропълзя към дивана, при което разкри много по-голяма част от цепката на задника си, отколкото исках да видя. Придърпваше безуспешно ластика на пижамата си нагоре. За малко да ми стане жал за него. Само че не изпитах никакво съчувствие. Господин Клърк иска да види бельото ти. Господин Клърк иска да оближеш устни.
— Защо? — Сякаш не знаех. — Отговори ми.
Клърк се хвана за страничната облегалка на дивана и се издърпа. Задъхваше се. Виждах слушалката с телесен цвят на слуховото апаратче в ухото му. Той седна на дивана с тежко пъшкане.
— Добре. Алън се опита да ме изнуди и исках да го видя как умира.
„Естествено — помислих си. — Бас държа, че си гледал записа многократно, дори и на каданс.“
— Ти си Съмърс. Маджарин ми каза, че си мъртъв. — И с абсурдно и яростно възмущение заяви: — Платих на онзи чифут милиони долари! Той ме ограби!
— Трябваше да му поискаш снимка на трупа ми. Защо не го направи?
Клърк не отговори, но нямаше и нужда. Той се чувстваше като император от толкова дълго време, че не можеше да си представи някой да не му се подчини. Заснемете екзекуцията. Убийте екзекутора. Вдигни си полата и ми покажи гащичките си. Този път искам някоя много малка.
— Дължа ти пари. За тях ли си дошъл?
— Кажи ми още нещо. Кажи ми как може да поръчаш убийството на собствения си син.
Устната отново се надигна разярено и разкри зъби, твърде съвършени за лицето, на което се намираха.
— Той си го заслужаваше. Не се отказваше. Той беше… — Млъкна и погледна зад гърба ми. — Кой е това? Момичето, за което платих ли?
Алис влезе в стаята и застана до мен. Държеше дамската чанта с лявата си ръка. С дясната държеше зигзауера.
— Искал си да видиш какво е усещането, нали?
— Моля? Какви ги го…
— Да изнасилиш дете. Искал си да видиш какво е усещането.
— Ти си луда! Нямам представа какво…
— Сигурно я е боляло. Ето толкова силно. — Алис стреля. Мисля, че се целеше в топките му, но го улучи в корема.
Клърк изпищя. Много силно. Това прогони харпията, която беше обладала Алис и беше натиснала спусъка. Тя изпусна чантата и се хвана за главата.
— Ранен съм! — извика Клърк. Държеше се за корема. През пръстите му бликаше кръв и се стичаше в скута на копринената му пижама. — Господи, БОЛИИИ!
Алис се обърна към мен с облещени и насълзени очи и отворена уста. Прошепна нещо, което не чух добре, защото изстрелът от зигзауера изгърмя много по-силно, отколкото изстрелът от малкия пистолет на Питърсън. Като че ли каза: „Не знаех“.
— Повикайте лекар, БОЛИИИИИ!
Кръвта му зашуртя още по-силно заради виковете. Взех пистолета от отпусната ръка на Алис, опрях дулото в слепоочието му и натиснах спусъка. Клърк падна на дивана по гръб, ритна веднъж и се свлече на пода. Дните му като изнасилвач на деца, убиец на синове и бог знае още какво бяха свършили.
— Не бях аз — каза Алис. — Били, не аз натиснах спусъка, кълна се, не бях аз.
Само че тя го беше натиснала. В нея беше надигнало глава някакво непознато същество и сега Алис трябваше да живее с него, защото то беше част от същността ѝ.
Щеше да го види следващия път, когато се погледнеше в огледалото.
— Ела. — Пъхнах зигзауера в колана си и преметнах дамската ѝ чанта на рамо. — Трябва да тръгваме.
— Аз просто… сякаш нещо ме облада и…
— Знам. Трябва да тръгваме, Алис.
— Гръмна толкова силно. Силно беше, нали?
— Да, много силно изгърмя. Хайде.
Поведох я обратно по коридора, като чак сега забелязах, че по стените му са окачени гоблени с рицари и красиви дами и по някаква непонятна причина — мелници.
— И той ли е мъртъв? — Алис гледаше Питърсън.
Коленичих до него, но нямаше нужда да търся пулс. Чувах дишането му — равномерно и силно.
— Жив е.
— Дали ще се обади в полицията?
— Да, но докато се свести, ние отдавна ще сме заминали, а и той дълго време няма да може да се изправи.
— Клърк си го заслужаваше — каза тя, докато слизахме по стълбите. Олюля се, може би защото беше вдишала от газа или пък защото беше изпаднала в шок, а може би и заради двете. Прегърнах я през кръста. Тя ме погледна и попита: — Нали си го заслужаваше?