— Да, така мисля, макар вече за нищо да не съм сигурен. Сигурен съм обаче, че мъже като него почти винаги са над закона. Единственото правосъдие, което могат да получат, е онова, което му дадохме ние. Заради момиченцето в Мексико. И заради убийството на собствения му син.
— Той беше лош човек.
— Да, много лош.
Качихме се в колата и обърнахме по извитата алея. Чудех се дали камерата, през която двамата мъже ни бяха наблюдавали, е направила запис на пристигането ни. В такъв случай на кадрите щяха да се виждат единствено мъж с черна коса и младо момиче, което си вдига полата, но само веднъж или два пъти — при това съвсем за кратко — вдига глава. След като си боядисаше косата и вече не беше блондинка, щеше да е почти невъзможно Алис да бъде идентифицирана. Тревожех се повече за портата. Ако се отваряше с код, щяхме да загазим. Но когато я наближихме, колата задейства някакъв невидим механизъм и портата се отвори бавно. След като излязохме през нея, спрях, изключих колата от скорост и отворих вратата.
— Защо спираме?
— За да си взема пистолета. Нали ме накараха да го оставя до ей онзи стълб. Отпечатъците ми са по него.
— Господи, изобщо не се сетих. Много съм глупава.
— Не си глупава, а зашеметена. И шокирана. Ще ти мине.
Тя се обърна към мен и сега изглеждаше не твърде млада, а твърде зряла за възрастта си.
— Наистина ли?
— Да, не се тревожи, ще ти мине.
Слязох от колата и я заобиколих отпред. Тъкмо минавах през осветеното от фаровете пространство като актьор на сцена, когато жената се показа между дърветата на три метра от портата. Облечена беше с камуфлажни панталони и яке вместо със синя рокля, държеше пистолет вместо лопатка и трябваше да е на другия край на страната до леглото на болния си син, но веднага я познах. Не се усъмних дори за миг. Вдигнах зигзауера, но тя беше по-бърза.
— Шибано копеле! — каза Мардж и стреля. Аз стрелях секунда по-късно и главата ѝ се отметна назад. Тя падна по гръб, а гуменките ѝ останаха да стърчат на пътя.
Алис се спусна към мен с писък.
— Ранен ли си? Били, ранен ли си?
— Не. Не успя да ме улучи. — Тогава усетих болка отстрани над хълбока. Значи все пак куршумът ме беше закачил.
— Коя е тя?
— Една разгневена жена. Казва се Мардж.
Стори ми се смешно, защото прозвуча като заглавие на филм от онези, които умните хора ходят да гледат на филмовите фестивали. Разсмях се и ме заболя по-силно.
— Били?
— Явно се е досетила къде отивам. Или пък може Ник да ѝ е разказал за Клърк, но се съмнявам. Мисля, че просто си е отваряла широко ушите, докато му е сервирала обяда и вечерята.
— Това жената от градината на имението ли е?
— Да, тя е.
— Мъртва ли е? — Алис беше вдигнала ръце пред устата си. — Ако не е, моля те не я убивай, както… както…
— Ако още е жива, няма да я убия.
Позволих си да дам това обещание, защото знаех, че е мъртва. Пролича си от начина, по който главата ѝ се отметна рязко назад. Клекнах до нея, но съвсем набързо.
— Мъртва е. — Изправих се с пъшкане. Не успях да сдържа стона.
— Нали каза, че не те е улучила!
— В първия момент така ми се стори. Само ме е одраскала.
— Искам да видя!
И аз исках, но не точно сега.
— Трябва да се махнем веднага оттук. Петте изстрела вдигнаха прекалено много шум. Вземи глока от портата.
През това време аз взех пистолета на Мардж — „Смит и Уесън“, — сложих в ръката ѝ зигзауера, след като го избърсах с ризата си, и затворих безжизнените ѝ пръсти върху него. Избърсах флакона със спрей, допрях пръстите ѝ върху него и го пъхнах в джоба на якето ѝ. Когато се изправих за втори път, болката беше малко по-силна. Не непоносима, но усещах как кръвта се пропива в изисканата ми сутеньорска риза. „Облякох я веднъж, а вече е съсипана — помислих си. — По-добре да бях купил зелената.“
— Готов съм. Да се махаме оттук.
Върнахме се в Ривърхед, като по пътя се отбихме за лепенки, марля, бинт, кислородна вода и антисептичен мехлем. Алис влезе в аптеката, аз останах да я чакам в колата. Докато стигнем до хотела, кръстът ми и лявата ми ръка се бяха схванали сериозно. Алис отвори с нейния ключ страничната врата. В моята стая ми помогна да си съблека якето. Огледа дупката в плата, после погледна ризата ми отляво.
— Мили боже!
Казах ѝ, че изглежда зле само на пръв поглед. Повечето кръв беше засъхнала.
Тя ми помогна да си съблека ризата и отново призова Бог на помощ, но този път беше приглушено, защото ръката ѝ беше върху устата.