— Това не е просто драскотина.
Вярно. Куршумът ме беше пронизал малко над хълбока и беше разкъсал кожата и плътта. Раната беше дълбока около два сантиметра и половина. От нея течеше прясна кръв.
— Да отидем в банята — каза тя. — Ако не искаш да изцапаш всичко с кръв…
— Кървенето почти спря.
— Глупости! Щом помръднеш, пак потича. Съблечи се и влез във ваната, докато те превързвам. Досега не съм превързвала рана, ако искаш да знаеш. Въпреки че сестра ми ме превърза веднъж, когато се блъснах с колелото в пощенската кутия на семейство Симекис.
Отидохме в банята и аз седнах на тоалетната чиния, а тя ми събу обувките и чорапите. После станах, при което от раната бликна нова струйка кръв, и Алис ми разкопча панталоните. Исках сам да ги събуя, но тя не ми позволи. Накара ме пак да седна, коленичи и ги издърпа за крачолите.
— И боксерките. Отляво са подгизнали от кръв.
— Алис…
— Недей да спориш. Ти си ме виждал гола, нали? Е, сега вече ще сме квит. Влизай във ваната.
Станах, събух си боксерките и влязох във ваната. Алис ме придържаше за лакътя. Левият ми крак беше изцапан с кръв чак до коляното. Понечих да пусна душа, но тя ме перна през ръката.
— По-добре почакай до утре. Или до вдругиден. Не се къпи тази вечер.
Пусна водата във ваната, намокри една кърпа и ме избърса, като гледаше да не докосва раната. В сифона се стичаха кръв и малки съсиреци.
— Господи, все едно те е разпрала с нож.
— И по-лоши рани съм виждал в Ирак, а момчетата излизаха да патрулират още на другия ден.
— Наистина ли?
— Е… може би след два дни. Или три.
Алис изстиска кърпата, хвърли я в кошчето за боклук, застлано с найлонова торба, и ми даде друга кърпа, за да избърша потта от челото си. После я взе и също я изхвърли в кошчето.
— Кърпите ще вземем с нас. — Подсуши ме със суха кърпа за ръце, изхвърли и нея в кошчето и ми помогна да изляза от ваната. Излизането се оказа по-трудно от влизането.
Заведе ме до леглото, където седнах — внимателно, като се стараех да не мърдам от кръста нагоре. Помогна ми да си обуя последните чисти боксерки, после проми раната — заболя ме по-силно, отколкото когато ме улучи куршумът. Лепенките, които бяхме купили, се оказаха безполезни. Раната беше прекалено дълга и зейнала, с формата на полумесец. Вместо това Алис сложи марля и я залепи с лейкопласт. След като приключи, се отдръпна. Пръстите ѝ бяха изцапани с моята кръв.
— Постарай се да лежиш неподвижно тази нощ — каза тя. — По гръб. Ако се въртиш, раната ще се отвори и ще изцапаш чаршафите с кръв. По-добре легни върху кърпа.
— Чудесна идея.
Алис отиде в банята и донесе голяма хавлиена кърпа. Донесе и найлоновата торба с мръсните кърпи.
— В чантата си имам парацетамол. Сега ще ти дам два и ще ти останат два за после. Става ли?
— Да. Благодаря ти.
Тя ме погледна в очите.
— Няма нужда да ми благодариш. Бих направила всичко за теб, Били.
Исках да ѝ кажа да не говори така, но не го направих. Вместо това казах:
— Утре сутрин трябва да се махнем оттук. Рано. Предстои ни дълъг път до Сайдуайндър и…
— Почти три хиляди и двеста километра. Проверих в Гугъл.
— … а не знам колко дълго ще мога да карам.
— Най-добре би било изобщо да не караш, поне отначало. Освен ако не искаш раната пак да се отвори. Трябва да се зашие, но това категорично не мога да го направя.
— Няма нужда. Ще преживя един белег. Ако куршумът беше проникнал два-три сантиметра по-навътре, здравата щях да я загазя. Мардж. Господи. Проклетата Мардж. Не сваляй покривката от леглото, Алис, ще спя върху нея. — Ако изобщо успеех да заспя. Болката беше отслабнала, след като щипането от кислородната вода премина, но беше постоянна. — Просто постели кърпата.
Тя я постла и седна там, където аз седях допреди малко.
— Май е по-добре да остана. Ще спя на другата половина от леглото.
Поклатих глава.
— Не. Донеси ми парацетамола и върви в твоята стая. Трябва да се наспиш хубаво, защото утре ще караш ти. — Погледнах си часовника и видях, че е единайсет и петнайсет. — Искам да тръгнем най-късно в осем.
Тръгнахме преди седем. Алис кара чак до Ню Йорк, после ми отстъпи волана с видимо облекчение. Аз карах през Ню Джърси до Пенсилвания. На отбивката на границата отново се сменихме. Раната ми пак кървеше и преди да спрем за през нощта — в поредния малък мотел — трябваше да купим още марля. Раната щеше да зарасне, но щеше да ми остане голям боен белег, който да върви в комплект с откъснатия ми наполовина палец на крака. Този път обаче нямаше да ме наградят с Пурпурно сърце.