Отседнахме в „Крайпътните бунгала на Джим и Мелиса, 10% отстъпка при плащане в брой“. На другия ден се чувствах по-добре, вече не бях толкова схванат и болката беше отслабнала, тъй че успях да карам по част от пътя. Спряхме в покрайнините на Давънпорт в запуснат мотел на име „Спри и почини“.
Почти през целия ден размишлявах какво да правя сега. Имах пари в три отделни сметки, до едната от които имах достъп само като Долтън Смит, самоличност, която (слава богу) все още не беше компрометирана. Поне доколкото ми беше известно. Вероятно щяха да пристигнат още пари в сметката на Удли, ако Ник удържеше на думата си, а смятах, че ще го направи. Проблемът му с Роджър Клърк беше решен, при това по финансово изгоден за него начин.
Прегърнах Алис, преди да влезе в стаята си, и я целунах по двете бузи.
Тя ме погледна с тъмносините очи, които бях обикнал, както бях обикнал тъмнокафявите очи на Шан Акерман.
— Защо го направи?
— Просто ми се прииска.
— Добре. — Тя се надигна на пръсти и ме целуна по устните, дълго и страстно. — А на мен ми се прииска да направя това.
Не знам каква физиономия съм направил, но Алис се усмихна.
— Няма да спиш с мен, разбирам това, но ти трябва да разбереш, че не съм ти дъщеря и чувствата ми към теб не са ни най-малко като към баща.
Тя тръгна да влиза в стаята. Повече нямаше да я видя, затова трябваше да разбера нещо.
— Ей, Алис? — Когато тя се обърна, я попитах: — Как се чувстваш? Относно случилото се с Клърк?
Алис се замисли и прокара ръка през косата си. Отново я беше боядисала черна.
— Мисля, че ще се оправя. Старая се.
Реших, че този отговор е задоволителен.
Вечерта настроих алармата на телефона си за един през нощта, когато тя отдавна щеше да е заспала. След като станах, огледах превръзката на раната. По марлята нямаше кръв, а болката беше съвсем слаба. Също така ме сърбеше силно, което означаваше, че зараства. В „Спри и почини“, естествено, не оставяха по стаите тефтерчета и химикалки, но в куфара си носех една от тетрадките от Джерард Тауър. Откъснах две страници и написах писмо за сбогом.
Скъпа Алис,
Когато прочетеш това писмо, аз вече ще съм си тръгнал. Една от причините да избера този мотел е заради паркинга за камиони „Щастливият Джак“ на около километър надолу по пътя. Там със сигурност ще намеря някой изпълняващ дълъг курс шофьор, който ще ме качи срещу стотина долара. Някой, който пътува на запад или на север, а не на изток или на юг. Там вече съм ходил.
Не те изоставям, повярвай ми.
Спасих те, когато онези трима лоши и глупави мъже те зарязаха на Пиърсън стрийт. Сега отново те спасявам. Поне се опитвам. Бъки ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че ти ще ме следваш, докато не те пропъдя, и ако не го направя, ще те съсипя. Разбрах, че е прав за първото след онова, което се случи в имението на Клърк в Монток. Според мен е прав и за второто, но смятам, че все още не съм успял да те съсипя. Когато те попитах как се чувстваш относно случилото се с Клърк, ти каза, че ще се оправиш. Знам, че се стараеш да го преодолееш, и съм убеден, че след време ще успееш да забравиш. Само че се надявам това да не стане скоро. Клърк викаше, нали? Викаше, че го боли, и се надявам тези викове да те преследват дълго след като си преживяла раздялата с мен. Той може би заслужаваше да го боли, заради онова, което беше сторил на момиченцето в Мексико. И на сина си. И на другите момичета — на тях също. Но когато причиняваш болка на някого, не лека болка като от вече зарастващата рана на хълбока ми, а когато го пронижеш смъртоносно с куршум, ти остава белег. Не на тялото, а на душата. Така и трябва, защото подобна постъпка трябва да се помни.
Налага се да те оставя, защото аз също съм лош човек. Преди пропъждах тази мисъл от главата си основно чрез книги, но вече не мога да бягам от нея и няма да поема риска да заразя и теб повече, отколкото вече съм те заразил.
Отиди при Бъки, но не оставай дълго при него. Той ще се грижи за теб, но той също е лош човек. Би могъл да ти помогне да започнеш нов живот като Елизабет Андерсън, ако това искаш. В сметката на мъж на име Едуард Удли има пари, а ако Ник удържи на думата си, ще пристигнат още. Има пари и в сметка в Банката на Бимини на името на Джеймс Линкълн. Бъки има паролите и всички данни за тях. Той ще те посъветва как да ги прехвърлиш в своя собствена сметка и ще те свърже със счетоводител. Това е много важно, защото недекларираните доходи са като капан, който може да хлопне, когато най-малко очакваш. Част от парите са за Бъки. Останалите са за теб за колеж и за да започнеш нов живот като независима и образована жена. Ти си такава, Алис, и винаги ще бъдеш такава.