— Иначе добре ли ти се струва?
Бъки оставя лаптопа — лаптопа на Били — на кухненската маса.
— Да, добре ми се струва, но не съм литературен критик.
— Звучи ли в негов стил?
Бъки се разсмива.
— Миличка, не съм чел нищо друго, което е писал, тъй че не мога да кажа със сигурност, но тонът ми прилича на неговия. И изобщо не се променя. Нека се изразя така: не мога да разбера къде свършва онова, което той е написал, и откъде си продължила да пишеш ти.
Алис рядко се усмихва, откакто е пристигнала, но сега му хвърля усмивка.
— Чудесно. Според мен това е най-важното.
— Ти ли измисли това, че аз също съм лош човек?
Алис не извръща поглед.
— Не. Той го каза.
— Написала си какво ти се иска да се беше случило — казва Бъки. — Главният герой поема към бъдещето с куфар в ръка. Сега ми разкажи какво всъщност стана.
Тя му разказва.
2.
Връщат се в Ривърхед, като по пътя се отбиват за лепенки, марля, бинт, кислородна вода и антисептичен мехлем. Алис влиза в аптеката, Били остава да я чака в колата. В хотела влизат през страничната врата. След като отиват в стаята му, тя му помага да си съблече якето. В плата има дупка, ризата също е пробита. Раната не е просто драскотина, а дупка, и не е повърхностна, както ѝ е казал. По-дълбока е.
— Мили боже! — възкликва Алис. Гласът ѝ е приглушен, защото ръката ѝ е върху устата. — Това не е просто драскотина, а дупка в корема.
— Така изглежда. Но раната като че ли е малко по-надолу. — Казва го озадачено.
— Да отидем в банята — предлага Алис. — Ако не искаш да изцапаш всичко с кръв.
Но след като влизат в банята и тя му помага да си съблече ризата, вижда, че от тъмночервената дупка почти не тече кръв. Успява да я залепи с една лепенка, след като я промива с кислородна вода и я намазва с малко антисептичен мехлем.
Налага се да му помогне да стигне до леглото. Той върви бавно, наклонен надясно. По лицето му е избила пот.
— Мардж — казва той. — Проклетата Мардж.
Сяда, но изпъшква силно, когато тялото му се сгъва. Алис го пита дали го боли много.
— Не кой знае колко.
— Лъжеш ли ме?
— Не. Добре де, малко.
Тя докосва корема му отдясно на дупката и той отново изпъшква.
— Недей.
— Трябва да отидем в болница. — Замисля се. — Но не можем, нали? Това е огнестрелна рана, а в болниците са длъжни да докладват за тях в полицията.
— Говориш като човек извън закона — казва Били и се усмихва. — Наистина.
Алис поклаща глава.
— Просто гледам прекалено много телевизия.
— Нищо ми няма. И по-лоши рани съм виждал в Ирак, а момчетата излизаха да патрулират още на другия ден.
Алис поклаща глава.
— Имаш вътрешен кръвоизлив. Нали? И куршумът е в тялото ти.
Били не отговаря. Алис се взира в лепенката. Изглежда нелепо. Все едно не е получил огнестрелна рана, а си е ожулил коляното.
— Постарай се да лежиш неподвижно тази нощ. По гръб. Искаш ли парацетамол? Имам няколко таблетки в чантата.
— Добре, дай го, щом имаш.
Тя му дава две таблетки и му помага да седне, за да ги изпие с вода. Били започва да кашля и прикрива уста с длан. Алис грабва ръката му и я обръща. По дланта му няма кръв. Това може би е добър знак. А може и да не е. Няма представа.
— Благодаря ти.
— Няма нужда да ми благодариш. Бих направила всичко за теб, Били.
Той стисва устни.
— Утре сутрин трябва да се махнем оттук. Рано.
— Били, не бива…
— Не можем да останем тук.
— Ще се обадя на Бъки. Той има връзки. Може да познава някой доктор в Ню Йорк, който да не докладва за огнестрелна рана.
Били поклаща глава.
— Подобни неща стават само в телевизионните сериали, но не и в реалния живот. Бъки не е от този тип посредници. Но ако успеем да се доберем до Сайдуайндър, до земята на огнестрелните оръжия, навярно би могъл да намери подходящ лекар.
— Дотам има почти три хиляди и двеста километра! Проверих в Гугъл!
Били кимва.
— Ти ще трябва да караш по част от пътя, може би дори през по-голямата част, при това трябва да се движим по възможно най-бързия начин. Ако връхлети някоя снежна виелица, бог да ни е на помощ.
— Три хиляди и двеста километра! — Те сякаш тежат на раменете ѝ като бреме.
— Може би има начин да натиснем плуга.
— Моля?
— Това е заглавието на една пиеса. Няма значение. — С болезнена гримаса той бърка в задния си джоб, изважда портфейла си и ѝ го дава. — Вземи дебитната ми карта. Във фоайето има банкомат. ПИН-ът ми е 1055. Ще го запомниш ли?