— Да.
— Лимитът ми за теглене на ден е четиристотин долара. Утре сутринта преди да тръгнем можеш да изтеглиш още четиристотин.
— Защо толкова много?
— Няма значение засега. Онова, което съм намислил, може и да не се получи, но нека бъдем оптимисти. Извади картата.
Алис преглежда съдържанието на портфейла и я изважда. Името на пластиката е Долтън Къртис Смит. Тя повдига вежди.
— Отивай, момиче.
Момичето отива. Фоайето е празно. Звучи тиха фонова музика. Алис пъха картата в банкомата и въвежда ПИН-а. Опасява се, че машината ще глътне картата, може би дори ще се включи аларма, но картата излиза, парите също. Все в банкноти от по двайсет долара, нови и гладки. Тя ги сгъва и ги прибира в дамската си чанта. Когато се връща в стаята на Били, той е легнал.
— Как си?
— Не много зле. Успях да отида до тоалетната и да се изпикая. Не ми потече кръв. Може би е по-добре, че куршумът е заседнал. Навярно спира кръвта.
На Алис това ѝ се струва толкова вярно, колкото твърдението на баба ѝ, че ако духнеш цигарен дим в ухото, болката ще отшуми, но не казва нищо. Вместо това бърка в чантата си и вади шишенце парацетамол.
— Искаш ли още една таблетка?
— Господи, да.
Тя му налива чаша вода в банята и когато се връща, Били седи с притисната върху раната ръка. Изпива хапчето и отново ляга с болезнена гримаса.
— Оставам да спя при теб. Да не си посмял да спориш.
Били не спори.
— Искам до шест да сме тръгнали. Най-късно до седем. Затова се опитай да заспиш.
3.
— Успя ли да поспиш? — пита Бъки.
— Малко. Той обаче едва ли е мигнал. Нямах представа колко сериозна е раната, колко навътре е проникнал куршумът.
— Предполагам, че е пробил червата му. Може би стомаха.
— Ти щеше ли да успееш да му намериш лекар? Ако ти се бях обадила?
Бъки се замисля.
— Не, но можех да се обадя на някой, който евентуално да се обади на някой друг, който би могъл да намери медик на повикване.
— Били знаеше ли това?
Бъки свива рамене.
— Знае, че имам познати в най-различни сфери.
— Тогава защо не ми позволи дори да опитам?
— Може би не е искал. Може би, Алис, е искал просто да се добереш дотук и всичко да приключи.
4.
Напускат хотела в шест и половина. Били успява да стигне до колата без нейната помощ. Казва, че парацетамолът е подействал и болката е съвсем поносима. На Алис ѝ се иска да му повярва, но не може. Той накуцва и се държи отляво. Качва се на предната седалка бавно, с предпазливостта на старец с крехки кости. Алис пали колата и пуска парното, защото сутринта е мразовита, после се връща в хотела, за да изтегли още четиристотин долара от банкомата. Взима количка за багажа и го закарва до колата.
— Да тръгваме — казва Били и се опитва да закопчае предпазния колан. — Мамка му, не мога.
Алис му закопчава колана и потеглят.
Пътуват по шосе 27 към околовръстния път на Лонг Айланд, от който ще излязат на магистрала 1-95. По околовръстния път движението става все по-натоварено и Алис седи с изправен гръб, стиснала здраво волана, притеснена от потоците коли, които преминават безспир отляво и отдясно. Има шофьорска книжка само от три години и никога не е карала по толкова натоварен път. Представя си поне пет-шест потенциални катастрофи заради липсата си на опит. В най-лошия от случаите те загиват на място при верижна катастрофа на четири автомобила. Във втория най-лош сценарий оцеляват, но пристигналите полицаи откриват, че спътникът ѝ има куршум в корема.
— Отбий на следващия изход — казва ѝ Били. — Там ще се сменим. Аз ще карам през града, после и през Ню Джърси. Щом влезем в Пенсилвания, пак ще караш ти. Всичко ще е наред.
— Ти можеш ли да шофираш?
— Естествено. — На устните му се появява онази напрегната усмивка, която никак не ѝ харесва. Лицето му отново е мокро, потта се стича на струйки, а бузите му са зачервени. Възможно ли е вече да е вдигнал температура, защото има инфекция? Алис няма представа, но знае, че парацетамолът не може да спре инфекцията. — Ако имам късмет, дори няма да ме боли много.
Алис се престроява в дясната лента. Някой надува клаксон и тя подскача. Сърцето ѝ за малко да спре. Движението е отвратително.
— Грешката беше негова — успокоява я Били. — Залепил се беше за нас. Сигурно е фен на „Янките“. Виждаш ли онази табела? Ето там трябва да спрем.
На табелата има шофьор на камион, който маха с ръка от огромен камион със светещи розови очертания. Под картинката, също с розови светещи букви, пише: ПАРКИНГ ЗА КАМИОНИ „ЩАСТЛИВИЯТ ДЖАК“.