— Благодаря, но тъкмо започнахме да чистим…
— Утре ще се заемем с това. Вземи, дай ги на Алън. За такси, както казваше баща ми. — Той тика няколко банкноти в ръката ѝ. Жената промърморва, че ще му ги предаде, и понечва да си тръгне. — Мардж?
Тя се обръща.
— Не си пушила в къщата, нали?
— Не.
Ник кимва.
— Не се бавете. Били, да отидем с теб в хола да си поговорим. Момчета, вие си намерете някакво занимание.
Пол казва на Били, че му е било приятно да се видят, и се отправя към външната врата. Франк отива след Мардж в кухнята. Ник пуска салфетката си в разтопените остатъци от десерта и отвежда Били в хола. Камината в единия край е толкова голяма, че в нея на шиш може да бъде опечен Минотавъра. В различни ниши тук-там има статуи, а на тавана има фреска, която прилича на порнографската версия на Сикстинската капела.
— Много е хубаво, нали? — оглежда се Ник.
— Аха — отвръща Били и си мисли, че ако остане прекалено дълго в тази стая, сигурно ще полудее.
— Сядай, Били, отпусни се.
Били сяда.
— Къде е Джорджо? Във Вегас ли се е върнал?
— Може и там да е — отговаря Ник, — но може да е в Ню Йорк или в Холивуд да разказва на кинаджиите каква страхотна книга пише неговият клиент.
„С други думи, не ти влиза в работата“, мисли си Били. Което в известен смисъл е напълно разбираемо. В крайна сметка той е обикновен служител. Наемник, както биха се изразили в старите уестърни, любимите на господин Степенек.
Споменът за господин Степенек му напомня за стотиците изхвърлени коли — поне като малък му изглеждаха стотици, а може и наистина да са били толкова много — с напукани предни стъкла, блещукащи на слънцето. От колко години не се е сещал за автомобилното гробище? Вратата към миналото му се е отворила. Може да я затвори, да я заключи и да ѝ хлопне мандалото, но не иска. Нека вятърът нахлуе през нея. Студен е, но е освежаващ, а стаята, в която Били живее от дълго време, е задушна.
— Ей, Били. — Ник щраква с пръсти. — Къде се отнесе?
— Тук съм.
— Нима? За момент си помислих, че не ме слушаш. Я да те питам, пишеш ли нещо наистина?
— Да — отвръща Били.
— Истинско или измислено?
— Измислено.
— Нали не е за Арчи и приятелите му? — Усмивка.
Били поклаща глава и също се усмихва.
— Разправят, че много хора, които пишат роман за пръв път, използват собствените си преживявания като вдъхновение. „Пиши за добре познати неща“, помня това от часовете по английски в гимназията. Гимназия „Парамъс“, давайте Спартанци! При теб така ли е?
Били прави жест, който гласи „горе-долу“. После, сякаш току-що му е хрумнало, пита:
— Ей, вие нали не гледате какво пиша? — Опасен въпрос, но не може да се сдържи. — Защото не искам да…
— Господи, не! — отвръща Ник не просто изненадан, а направо шокиран, и Били разбира, че лъже. — Защо да го правим, дори да можехме?
— Знам ли, просто… — Свива рамене. — Не искам никой да чете какво пиша. Защото не съм писател, просто се опитвам да играя ролята. И да убивам времето. Ще умра от срам, ако някой го прочете.
— Сложил си парола на лаптопа, нали?
Били кимва.
— Значи никой няма да го прочете. — Ник се навежда напред, вперил кафявите си очи в Били. Снижава глас, както когато му е казал за десерта. — Секси ли е? Да няма разни тройки и такива работи?
— А, не, не. — Кратко мълчание. — Няма такива работи.
— Вкарай малко секс, послушай ме. Защото сексът се продава. — Ник отива с кискане до един шкаф в другия край на стаята. — Аз ще си сипя един пръст бренди. Ти искаш ли?
— Не, благодаря. — Били изчаква Ник да се върне. — Има ли вести за Джо?
— Нищо ново. Адвокатът му обжалва решението за екстрадиция, както ти казах, а и цялата процедура е спряла временно, кой знае защо, може съдията да е отишъл на почивка.
— Но Джо не е пропял, нали?
— Ако си е отворил устата, щях да знам.
— Може да го сполети злополука в затвора и изобщо да не го екстрадират.
— Вътре се грижат много добре за него. В изолация е, забрави ли?
— А, да, вярно. — „Колко удобно“ е забележка, която Били не може да направи, защото би изглеждал твърде досетлив.
— Имай търпение, Били. Настани се удобно. Франки спомена, че вече си се запознал със съседите в Мидуд.
Така значи. Били не е виждал Франк из квартала, но Франк е виждал него. Ник надзърта в лъскавия му нов лаптоп, когато си пожелае, и също така държи под око временния му дом. Отново се сеща за „1984“.
— Да.
— А в офис сградата?
— Аха, там също. Говоря си с другите в обедната почивка. При фургоните за храна.