— Да разбирам ли, че няма климатик?
— Точно така. Но когато застудее, парното работи добре. Естествено, трябва да си го плащате отделно. И тока. Всичко е описано в договора. Ако сте живели под наем, знаете каква е процедурата.
— И още как. — Били завърта очи с досада и най-накрая успява да изкопчи усмивка от нея. Сега може да попита онова, което всъщност го интересува. — А в сутерена има ли апартамент? Защото виждам, че има звънец…
Госпожа Дженсън се усмихва по-широко.
— О, да! И е много хубав. Обзаведен е, както пише на табелата. Само с основните неща обаче. Аз исках да наемем него, но мъжът ми смяташе, че ще ни е тясно, ако одобрят молбата ни. Опитваме се да си осиновим дете.
Били се диви на тази подробност. Жената току-що му е разкрила едно от съкровените си желания — от съкровените желания на семейството ѝ, — а не е пожелала да разкрие какъв наем плащат със съпруга ѝ. Въпрос, който той е задал не защото го интересува, а тъй като така изглежда като истински потенциален наемател.
— Желая ви успех. И ви благодаря. Ако с този господин Рихтер се разберем, може скоро пак да се видим. Приятен ден.
— И на вас. Приятно ми беше да се запознаем. — Този път тя протяга ръка за истинско ръкостискане и Били отново се сеща за думите на Ник: „Разбираш се добре с хората, без да се сближаваш прекалено с тях“. Радва се, че наистина е така, дори когато е дебел.
Докато се отдалечава по тротоара, госпожа Дженсън се провиква след него:
— Убедена съм, че в сутерена е прохладно дори в най-горещите летни дни! Иска ми се ние да бяхме взели този апартамент!
Били вдига окуражително палци и поема обратно към центъра. Видял е всичко, което е искал да види, и е взел решение. Това е жилището, което му трябва, и няма нужда Ник Маджарян да знае за него.
По пътя минава покрай магазинче, в което се продават шоколади, цигари, списания, газирани напитки и предплатени телефони. Купува един, плаща в брой и сяда на пейката на една автобусна спирка, за да го активира. Ще го използва, докато му е нужен, после ще го изхвърли. Същото ще направи с другите предплатени телефони. Ако ударът се осъществи, полицията веднага ще разбере, че Дейвид Локридж е убил Джоуел Алън. После ще установи, че истинското име на Дейвид Локридж всъщност е Уилям Съмърс, бивш морски пехотинец и забележителен снайперист. Ще открият и връзката на Съмърс с Кенет Хоф, нарочения за изкупителна жертва. Не бива обаче да разбират, че Били Съмърс, известен още като Дейвид Локридж, е приел самоличността на Долтън Смит. Ник също не бива да разбира.
Били се обажда на Бъки Хенсън в Ню Йорк и му заръчва да изпрати кутията с надпис „Резервни части“ на адреса на Евъргрийн стрийт.
— Значи моментът настъпи? Приключваш.
— Така изглежда — отговаря Били, — но пак ще ти се обадя.
— Разбира се. Дано само обаждането да не е от някой дранголник. Защото ти си мой човек, знаеш.
Били затваря и набира друг номер. Номера на Рихтер, агента по недвижими имоти, който отговаря за сградата на Пиърсън стрийт №658.
— Доколкото разбрах, апартаментът е обзаведен. Това включва ли интернет?
— Един момент — казва Рихтер, но се бави доста по-дълго. Били чува шумоленето на хартия. Най-сетне Рихтер отговаря: — Да. Прекаран е интернет преди две години. Но няма кабелна телевизия, нея сам ще трябва да си я прекарате.
— Добре. Искам да го наема. Може ли да дойда в офиса ви?
— Може да се срещнем пред сградата и да ви покажа апартамента.
— Не е необходимо. Искам да го използвам само докато съм в тази част на страната. Може би ще прекарам тук една-две години, а пътувам често. Важното е, че кварталът изглежда спокоен.
Рихтер се разсмива.
— Откакто разрушиха гарата, наистина е спокойно. Но живущите там май биха се съгласили на малко повече шум, ако имаше малко повече магазини.
Уговарят си среща за следващия понеделник и Били се връща на Ниво 4 в закрития паркинг, където е оставил тойотата си на място извън обсега на двете охранителни камери. Ако изобщо работят: изглеждат му доста грохнали. Сваля перуката и мустаците, очилата и надуваемия корем. След като ги прибира в багажника, изминава краткото разстояние до Джерард Тауър пеша.
Пристига тъкмо навреме, за да си купи бурито от фургона за мексиканска храна. Изяжда го с Джим Олбрайт и Джон Колтън, адвокатите от петия етаж. Зърва Колин Уайт, дендито, което работи в „Бизнес решения“. Днес изглежда страхотно с моряшкия си костюм.
— Виж го само как се е изтупал — смее се Джим.
— Да — съгласява се Били и си мисли: „И е висок горе-долу колкото мен“.