5.
През целия уикенд вали. В събота сутринта Били отива в „Уолмарт“ и купува два евтини куфара и множество евтини дрехи, които ще станат на дебелия Долтън Смит. Плаща в брой. Парите в брой обикновено страдат от амнезия.
Следобед сяда на верандата пред жълтата къща и гледа тревата в предния двор. Не просто я гледа, а я наблюдава, защото май е започнала да се съживява. Това не е неговата къща, нито неговият град или щат, ще замине, без да му мигне окото и без да съжалява за нищо, но въпреки това изпитва известна гордост от делото си. Тревата няма да се нуждае от косене още две седмици, може би дори чак до август, но Били може да почака. И когато излезе навън с нос, намазан със слънцезащитен крем, и започне да коси по къси панталони и тениска без ръкави (може би дори потник), ще се впише в квартала още по-добре. Ще се слее с пейзажа.
— Господин Локридж?
Били поглежда към съседната къща. Двете деца, Дерек и Шанис Акерман, стоят на тяхната веранда и го гледат в дъжда. Момчето продължава:
— Мама тъкмо направи сладки. Заръча да ви питам дали искате да ги опитате.
— Много мило — отвръща Били, става и прекосява тичешком двора. Осемгодишната Шанис го хваща за ръка без никакво стеснение и го води вътре, където при мириса на прясно изпечени сладки стомахът му започва да къркори.
Къщата е чиста и спретната. В хола има десетки снимки в рамки, няколко от които са поставени на почетно място върху пианото. В кухнята Корин Акерман тъкмо изважда тава от фурната.
— Здравей, съседе. Искаш ли кърпа да си подсушиш косата?
— Не, благодаря. Претичах между капките.
Корин се разсмива.
— Тогава си вземи сладки. Децата ги ядат с прясно мляко. Ти искаш ли? Има и кафе, ако предпочиташ.
— Бих пийнал мляко. Съвсем мъничко.
— Два пръста? — пита Корин с усмивка.
— Идеално — отвръща Били, също с усмивка.
— Сядай тогава.
Били сяда при децата. Корин донася чиния сладки на масата.
— Внимавайте, парят. От следващата партида ще ти сложа и за вкъщи, Дейвид.
Децата нападат сладките. Били си взима една. Превъзходна е.
— Страхотни са, Корин. Благодаря. Перфектни са за дъждовен ден като днешния.
Тя дава на децата големи чаши с мляко, а на Били — малка. Сипва мляко и на себе си и сяда при тях. Дъждът барабани по покрива. По улицата със свистене минава кола.
— Знам, че книгата ви е строго секретна — подхваща Дерек, — но…
— Не говори с пълна уста — смъмря го Корин. — Пръскаш трохи.
— А аз не — хвали се Шанис.
— Да, ти си добре — отвръща Корин. Поглежда Били крадешком и се поправя: — Ти си добра.
Дерек не се интересува от граматика.
— Но ми кажете едно. Кървава ли е?
Били се сеща за Боб Рейнс и го връхлитат спомени. Спомня си за сестра си с натрошените ребра — да, всички до едно бяха натрошени — и смазания гръден кош.
— Не, не е кървава. — Отхапва от сладката.
Шанис посяга за втора.
— Можеш да си вземеш тази и още една — казва майка ѝ. — Ти също, Ди. Останалите са за господин Локридж и за после. Знаете колко ги обича баща ви. — Обръща се към Били. — Джамал работи шест дни седмично, както и извънредно, когато успее. Семейство Фазио наглеждат тези двамата, докато ние сме на работа. Кварталът не е лош, но се оглеждаме за нещо по-хубаво.
— Издигате се — казва Били.
Корин се разсмива и кимва.
— Аз не искам да се местя — заявява Шанис, после добавя с очарователна по детски гордост. — Имам приятели тук.
— Аз също — добавя Дерек. — Ей, господин Локридж, можете ли да играете монополи? Ние с Шан мислехме да играем, но е тъпо само с двама, а мама не иска.
— Точно така, мама не иска — потвърждава Корин. — Това е най-скучната игра на света. Накарайте баща си да играе с вас довечера. Той ще се съгласи, ако не е твърде уморен.
— Но той ще се прибере чак довечера — недоволства Дерек. — На мен ми е скучно сега.
— И на мен — добавя Шанис. — Ако имах телефон, можех да си играя на него.
— Другата година — казва Корин и от начина, по който завърта очи с досада, Били заключава, че момичето настоява да му купят телефон от доста време. Сигурно откакто е било на пет годинки.
— Е, играете ли монополи? — пита Дерек без особена надежда.
— Да — отвръща Били, навежда се над масата и приковава Дерек Акерман с поглед. — Но те предупреждавам, че съм много добър. Играя за победа.
— Аз също! — Дерек се усмихва под млечния си мустак.
— И аз! — възкликва Шанис.
— Няма да ви оставя да победите само защото сте деца, а аз съм голям. Първо ще ви нанеса удар със сградите си под наем, после ще ви довърша с хотелите си. Ако ще играем, трябва да знаете това.