— Добре! — виква Дерек, скача и за малко да разлее чашата си с мляко.
— Добре! — виква Шанис и също скача.
— Да не се разплачете, когато спечеля.
— Няма!
— Няма!
— Добре. Стига да сме наясно по този въпрос.
— Сигурен ли си? — пита го Корин. — Понякога тези игри се точат цял ден.
— Не и ако аз хвърлям заровете — успокоява я Били.
— Играем долу — казва Шанис и отново го хваща за ръка.
Стаята в мазето е със същите размери като стаята в къщата на Били, но е разделена на различни кътове. В един ъгъл Джамал си е направил работилница с инструменти, закачени на пирони на стената. Има и банциг и Били с одобрение забелязва, че върху копчето за включване има капак, заключен с катинар. Детската половина от помещението е пълна с играчки и книжки за оцветяване. Има малък телевизор, към който е свързана евтина игрална конзола с касети. На Били му прилича на купена от дворна разпродажба. Настолните игри са подредени на купчина до стената. Дерек изважда кутията с монополи и разгъва дъската на детска масичка.
— Господин Локридж е прекалено голям за нашите столове! — стъписва се Шанис.
— Аз ще седна на пода. — Били маха един от столовете и се настанява. Под масата има пространство само колкото да седне с кръстосани крака.
— Коя фигурка искате? — пита Дерек. — Когато играем само двамата с Шан, аз съм със състезателната кола, но ако искате нея, можете да я вземете.
— Добре. Ти коя фигурка искаш, Шан?
— Напръстника — отговаря тя. После добавя неохотно: — Освен ако вие не го искате.
Били избира цилиндъра. Играта започва. След четирийсет минути, когато отново идва ред на Дерек, той се провиква:
— Мамо! Имам нужда от съвет!
Корин слиза по стълбите и с ръце на кръста разглежда дъската и разпределението на парите.
— Не ми се иска да ви го казвам, малките, но здравата сте я закъсали.
— Предупредих ги — казва Били.
— Какво искаше да питаш, Ди? Имай предвид обаче, че майка ти едва изкара тройка по икономика навремето.
— Ето какъв е проблемът — започва Дерек. — Той държи две от зелените, Пасифик и Пенсилвания, но аз държа Северна Каролина. Господин Локридж каза, че ще ми даде деветстотин долара за нея. Това е три пъти повече, отколкото платих аз, но…
— Но? — пита Корин.
— Но? — пита Били.
— Но тогава той може да сложи къщи върху зелените. А вече има хотели на Парк Плейс и Бордуок!
— И? — пита Корин.
— И? — пита Били, ухилен до уши.
— Ходи ми се до клозета, а и бездруго съм почти разорена — казва Шанис и става.
— Скъпа, няма нужда да съобщаваш на всеослушание, че отиваш до клозета. Просто кажи „Извинете ме“.
Шанис заявява с очарователно достойнство:
— Отивам да си напудря носа!
Били избухва в смях. Корин също. Дерек не им обръща внимание. Той разглежда дъската и вдига очи към майка си.
— Да продавам ли? Парите ми почти свършиха!
— Изправен си пред Избора на Хобсън — уведомява го Били. — Това означава, че трябва да решиш дали да приемеш предложението ми, или да рискуваш и да откажеш. Между нас казано, Ди, и в двата случая ще фалираш.
— Май е прав, синко.
— Той извади голям късмет — казва Дерек на майка си. — Попадна на квадратчето „Безплатен паркинг“ и взе всичките пари от него, а те бяха в пакет.
— Също така съм много добър — казва Били. — Трябва да го признаеш.
Дерек пробва да се намръщи, но не издържа дълго. Вдига нотариалния акт със зелената линия и заявява:
— Хиляда и двеста!
— Съгласен! — извиква Били и му дава парите.
След двайсет минути децата са разорени и играта приключва. Когато Били става, коляното му изпуква и децата се разсмиват.
— Вие изгубихте, затова вие ще приберете играта.
— И татко така играе — казва Шанис. — Само че той ни оставя да спечелим понякога.
Били се навежда и се усмихва.
— Аз не правя така.
— Хулиган — казва тя с кискане и скрива устата си с длани.
Дани Фазио слиза с топуркане по стълбите с жълт дъждобран и зеещи като фунии разкопчани галоши.
— Може ли и аз да играя?
— Следващия път — отвръща Били. — Придържам се към принципа да бия деца само веднъж седмично.
Продължават да си подхвърлят шеги или както хлапетата биха се изразили: „да се занасят“, но внезапно изгорени сладки се появяват на пода пред печката, а гипсираната ръка на Боб Рейнс млати Кати по лицето и вече не е смешно. Трите деца се смеят, защото им е весело. На тях не им се е налагало да гледат как пиян звяр с избеляваща русалка на ръката тъпче сестра им.