Били паркира новата кола до старата кола (друг паркинг, същото място на горно ниво извън обсега на камерите) само колкото да прехвърли телевизора и новите лаптопи във фюжъна. Както и евтините куфари, които е натоварил в тойотата късно снощи. Те са пълни с евтините дрехи от „Уолмарт“. Закарва фюжъна на Пиърсън стрийт №658 и паркира на алеята, която представлява просто ивица асфалт с трева, израснала по средата. Надява се госпожа Дженсън да го види как се нанася и не остава разочарован.
А Долтън Смит вижда ли я как наднича през прозореца на втория етаж? Били решава, че не я е видял. Долтън е отвеян компютърен специалист. Занася с мъка два от куфарите до входната врата и я отваря с новия си ключ. Слиза по деветте стъпала до вратата на новия апартамент на Долтън Смит и я отваря с друг ключ. Влиза директно в хола. Оставя куфарите на застлания с мокет под и тръгва да разгледа четирите стаи — пет, ако брои банята.
„Мебелите са много хубави“, казал му е Рихтер. Това не е вярно, но все пак не са лоши. Безлични е определението, което му хрумва. Леглото е двойно и когато Били ляга на него, пружините изскърцват, но не пробиват през матрака, тъй че е доволен. До масичка, очевидно предназначена за поставка на малък телевизор като онзи, който е купил от „Намалена електроника“, има фотьойл. Достатъчно удобен е, но тапицерията с шарки на зебра е кошмарна. Трябва да го покрие с нещо.
Като цяло апартаментът му харесва. Отива до единствения прозорец — тесен правоъгълник, разположен на нивото на предната морава. Има чувството, че гледа през перископ. Тази гледна точка му харесва. Създава изненадващо усещане за уют. Били харесва съседите си в Мидуд, особено семейство Акерман, но смята, че това жилище е по-добро. Струва му се по-сигурно. Има и стар диван, който изглежда удобен, и Били решава да го премести на мястото на зебровия фотьойл, за да наблюдава улицата от него. Понякога минувачите сигурно поглеждат къщата, но едва ли някой би свел очи към прозореца на сутерена, за да го забележи. „Чудесна бърлога“, мисли си той. Ако му се наложи да се скрие за известно време, тук ще е на много по-сигурно място, отколкото в Уисконсин. Защото този апартамент е под…
Зад гърба му прозвучава тихо почукване, всъщност по-скоро подрънкване. Били се обръща и вижда, че госпожа Дженсън стои пред вратата, която е оставил отворена, и се оглежда неловко.
— Здравейте, господин Смит.
— О, здравейте. — Гласът на Долтън Смит е малко по-тънък от гласовете, които използва за Били Съмърс и Дейвид Локридж. Малко хриплив, може би страда от лека форма на астма. — Хванахте ме как се нанасям, госпожо Дженсън. — Посочва куфарите.
— Нали вече сме съседи, можеш да ме наричаш Бевърли.
— Добре, благодаря. А аз съм Долтън. За съжаление не мога да предложа кафе или нещо друго, още не съм напазарувал…
— Напълно разбираемо. Пренасянето води до голям хаос, нали?
— Абсолютно. Хубавото е, че тъй като пътувам много, нямам кой знае колко багаж. До гуша ми е дошло от мотели. До края на тази седмица трябва да отида в Линкълн, Небраска, после продължавам към Омаха. — Били е установил, че ако човек лъже за пътувания по работа до второстепенни по размер и икономическо значение градове, хората му вярват. — Имам още малко багаж, тъй че…
— Имаш ли нужда от помощ?
— Не, благодаря. — Тогава се замисля. — Всъщност…
Излизат и отиват при фюжъна. Били ѝ дава трите евтини лаптопа. С кутиите в ръце госпожа Дженсън прилича на разносвачка на пици.
— Божке, дано не ги изпусна, чисто нови са. А сигурно струват и цяло състояние.
Струват общо едва деветстотин долара, но Били не ѝ противоречи. Пита я дали ѝ тежат.
— Ами! По-леки са от кош с пране. Ще ги инсталираш ли?
— Да, веднага щом ми пуснат тока — отвръща Били. — С това се занимавам. Поне отчасти. Най-вече работя по проекти. — „Работя по проекти“ е един от онези внушително звучащи изрази, които биха могли да означават какво ли не. Били изважда кутията с телевизора. Минават по пътеката, влизат в сградата и слизат по стълбите.
— Качи се горе, след като се настаниш — казва Бевърли Дженсън. — Ще сложа кафе. Мога да те почерпя и поничка, ако не ти пречи, че е от вчера.
— Никога не отказвам понички. Благодаря, госпожо Дженсън.
— Бевърли.
Той се усмихва.
— Бевърли, да. Имам да внеса още един куфар и ще дойда.
Бъки е изпратил на Били кутията с надпис „Резервни части“. В нея е айфонът на Долтън Смит и след като разтоварва всичко от колата, Били провежда няколко разговора от негово име. Докато изпие едно кафе с поничка и изслуша с видимо заинтригуван вид разказа на Бевърли за проблемите на съпруга ѝ с шефа му на работа, токът вече е дошъл в новия му апартамент.