— Не знам дали съм алкохолик, но съм имал проблеми с алкохола. — Разказва ѝ историята, съчинена от Ник и Джорджо: луди купони с приятели в Ню Хампшир, пиене до забрава.
Прекарват сравнително приятен половин час, но Били усеща, че интересът ѝ към него — като нещо повече от приятел — не е толкова силен, колкото май се е надявал. Струва му се, че това се дължи на разликата в съдържанието на чашите им. Да пиеш уиски с мъж, който пие коктейл от студен чай и лимонада, е все едно да си пиеш сам, а може би (руменината, която избива по бузите ѝ, когато надига чашата, намеква за това) самата Фил има проблем с алкохола или ще развие такъв в близките години. Жалко, че са се запознали при тези обстоятелства, защото Били не би имал нищо против да си легне с нея, но задълбочаването на отношенията им би довело до усложнения. Няма да спре да общува с нея — все пак симпатията е взаимна, — но криминалистите няма да открият отпечатъците му в спалнята ѝ. Така е по-добре и за двамата. Все пак да стигнат дотам, че да си разказват за миналото (нейното истинско, неговото измислено), означава, че са се сближили прекалено, и Били напълно го осъзнава.
Долтън Смит не е имал проблеми с алкохола, затова може да пийне една бира на задните стълби на №658 със съпруга на Бевърли. Дон Дженсън работи за озеленителна компания на име „Растящи грижи“. Той е голям поддръжник на другия Дон, който обитава много по-луксозен дом на Пенсилвания Авеню №1600. Съгласен е с другия Дон най-вече по въпросите за имиграцията („Не искам кафявите да превземат Америка“, заявява той), въпреки че голяма част от работната ръка в „Растящи грижи“ се състои от нелегални имигранти, които не знаят английски („Ама знаят как да си взимат купоните за храна“). Когато Били му посочва противоречието, Дон Дженсън махва с ръка („Кинозвездите идват и си отиват, но мексиканските работници остават завинаги“). Дон го пита къде ще ходи при следващото си пътуване и Били отговаря, че ще прекара две седмици в Айова Сити, след което заминава за Де Мойн и Еймс.
— Не се задържаш много тук — отбелязва Дон. — Защо хвърляш пари на вятъра за наем?
— През лятото винаги ми е много натоварено, но искам да имам жилище в района. През есента пътуванията ще намалеят.
— Да пием за това. Искаш ли още една бира?
— Не, благодаря — отвръща Били и става. — Имам работа.
— Зубър — казва Дон и го потупва приятелски по гърба.
— Такъв съм си.
На Евъргрийн стрийт семейство Рагланд — Пол и Дениз — го канят на печени пилешки крилца от „Биг Клъкс“. За десерт Дениз поднася ягодова торта, приготвена лично от нея. Невероятно е вкусна. Били моли за допълнително. Семейство Фазио — Пийт и Даян — го канят на традиционната пица в петък, която изяждат в стаята за отдих в мазето, докато гледат „Похитителите на изчезналия кивот“ заедно с Дани Фазио и децата на Акерман. Филмът впечатлява децата също толкова, колкото е впечатлил Били и Кати, когато са ходили да го гледат на прожекция с намалени билети в старото кино „Бижу“. Джамал и Корин Акерман го канят на сандвичи и шоколадов пай. Сладкишът е невероятно вкусен. Били моли за допълнително. Качва три килограма. Тъй като не иска да изглежда като кварталния муфтаджия, купува скара от „Уолмарт“ с една от кредитните карти на Дейвид Локридж и кани трите семейства, както и Джейн Келог — вдовицата от другия край на улицата, на хамбургери и хотдог в задния си двор. Който, също като предния, започва да се съживява под грижите му.
Игрите на монополи през уикенда продължават. Вече се събират деца от целия квартал, не само от Евъргрийн стрийт, надпреварващи се да детронират шампиона. Били ги бие безпощадно. Една събота Джамал Акерман сяда пред дъската и избира да играе със състезателната кола („Да те видим, бледолики“, казва на Били с усмивка). Той е малко по-труден съперник от децата, но не кой знае колко. След седемдесет минути е разорен и Били злорадства. В крайна сметка Корин е онази, която го побеждава в последната събота преди началото на учебната година. Всички невръстни кибици аплодират бурно, когато Били обявява фалита си. Били също ръкопляска. Корин се покланя и прави на дъската снимка, на която Били внимава да не попадне. Не че има кой знае какво значение. Живеят в епохата на мобилните телефони с камера и е сигурен, че е попаднал на някоя от снимките на Дерек, сигурно и на Дани Фазио. Децата на Акерман гледат Били с блеснали очи, докато ръкопляскат. Тези игри са се превърнали във важна част от живота на Дерек и Шанис. На другите деца също, но за тях двамата са от особено значение, защото са участвали в първата, която е поставила начало на традицията. Самият Били се е превърнал във важна част от живота им и скоро ще ги разочарова. Не смята (или поне отказва да си го признае), че ще им разбие сърцата, когато убие Джоуел Алън, но знае, че ще са шокирани и потресени. Обезверени. Объркани. Може да си повтаря, че ако не той, то някой друг ще ги разочарова по този начин (повтаря си го редовно), но сам не си вярва. Добрият човек не постъпва така. И няма изгледи положението да се промени. Макар все по-силно да се надява, че Алън няма да бъде екстрадиран или ще бъде убит в затвора, или че дори ще избяга и ще обезсмисли терзанията му.