— Още ли няма вести за Алън? — пита Били, след като приключват с вечерята.
— Всъщност има — отвръща Ник и се обръща към Поли. — Не пали тази воня тук, в договора за наема изрично е посочено, че пушенето вътре е забранено. Нарушаването на клаузата води до незабавно прекратяване на договора и глоба от хиляда долара.
Поли Логан поглежда пурата, която е извадил от джоба на розовата си риза „Пол Стюарт“, сякаш няма представа откъде се е взела, и я прибира обратно с тихо извинение. Ник отново се обръща към Били.
— Алън ще се яви в съда във вторника след Деня на труда. Адвокатът му ще се опита да издейства нова отсрочка. Дали ще я получи? — Ник вдига ръце с дланите нагоре. — Възможно е, но чувам от приятели в Ел Ей, че съдията по делото е заядлив стар мърморко.
Франк Макинтош се разсмива, но млъква и скръства ръце на гърдите си, когато Ник го поглежда намръщено. Ник е в лошо настроение почти цяла вечер. Били смята, че иска да се върне във Вегас и да слуша как някой ветеран на музикалната сцена — Франки Авалон или Боби Ридъл — пее „Воларе“.
— Разбрах, че тук лятото е дъждовно, Били. Вярно ли е?
— Вали от време на време — отвръща Били и си мисли за моравата пред къщата в Мидуд. Зелена е като сукното на чисто нова маса за билярд. Дори тревата пред №658 на Пиърсън е живнала, а руините на гарата през улицата са скрити от избуели бурени.
— Когато завали, вали здраво — казва Реджи. — Не е като във Вегас, шефе.
— Ще уцелиш ли, ако вали? — пита Ник. — Това ме интересува. Искам да ми кажеш истината, а не да ми пробутваш разни оптимистични варианти.
— Стига да не вали като из ведро, ще улуча.
— Добре, добре. Да се надяваме, че няма да вали като из ведро. Били, ела с мен в библиотеката. Искам да си поговорим още малко. После можеш да се прибираш вкъщи и да се наспиш хубавичко. Вие, момчета, си намерете някакво занимание. Поли, ако ще пушиш тази гадост навън, гледай утре да не намеря фаса на моравата.
— Добре, Ник.
— Защото ще огледам специално.
Пол Логан и тримата пришълци от Вегас излизат. Ник завежда Били в стая, пълна с книги от пода до тавана. Стратегически разположени лампички хвърлят светлина върху подвързаните с кожа томове. Били с радост би разгледал съдържанието на тези лавици — като че ли зърва пълните съчинения на Киплинг и Дикенс, — но онзи Били, когото Ник познава, не би направил подобно нещо. Онзи Били, когото Ник познава, сяда на един фотьойл и го зяпва с най-убедителния си опулен и наивен поглед.
— Виждаш ли Реджи и Дейна из града?
— Да. От време на време. — Те карат микробус с надпис „Градско благоустройство“. Веднъж ги е видял на улицата пред Джерард Тауър, където фургоните с храна паркират по обед, да чоплят нещо по един капак на шахта. Друг път — на Холанд стрийт, коленичили и насочили фенерчета към решетката на канал. Със сиви гащеризони, шапки с емблемата на общината и с работни ботуши.
— Занапред ще ги виждаш по-често. Добре ли изглеждат?
Били свива рамене.
Ник го поглежда раздразнено.
— Какво означава това?
— Изглеждаха добре.
— Привличаха ли внимание?
— Не, доколкото видях.
— Чудесно. Микробусът е тук, в гаража. Не излизат с него всеки ден, поне засега, но искам хората да свикнат да ги виждат из града.
— За да се слеят с пейзажа — казва Били с най-тъпашката усмивка, на която е способен.
Ник оформя с пръсти пистолет и го насочва към него. Били знае, че това е негова запазена марка, вероятно заучена от някой вегаски шоумен, но хич не му се нрави да насочват към него дори въображаемо оръжие.
— Точно така. Хоф донесе ли ти пушката?
— Не.
— Виждал ли си го скоро?
— Не, и нямам особено желание.
— Добре. — Ник прокарва ръка през косата си. — Сигурно ще искаш да настроиш оръжието. Да постреляш пробно някъде извън града?
— Може би — отвръща Били, но няма да поеме подобен риск, дори на някое затънтено място, където знаците „Стоп“ са осеяни с дупки от куршуми. Може да нулира оптиката с приложение за телефона и една лазерна джаджа, която се продава в Амазон.
Ник се привежда напред и събира ръце пред внушителното си шкембе. На лицето му е изписана приятелска загриженост. Според Били това му придава вид на лъжец.