— Как вървят нещата в квартала… как се казваше? Мидуд?
— Да, Мидуд. Ами добре вървят.
— Голяма дупка е, знам, но ще бъдеш щедро компенсиран за неудобството.
— Аха — промърморва Били, докато си мисли, че кварталът всъщност е много хубав.
— Не се набиваш на очи, нали?
Били кимва. Няма нужда Ник да разбира за игрите на монополи или за сбирката в задния му двор, нито за срещата с Фил Станхоуп. Нито сега, нито занапред.
— Помисли ли за плана за бягство, който ти предложих? Защото момчетата ще са готови, когато дойде моментът. Реджи не е от най-умните, но на Дейна му сече пипето. А и двамата са добри шофьори.
— Само трябва да изтичам до микробуса, нали? И да се кача в него.
— Точно така, и да облечеш гащеризон като онези, които носят общинските работници. Питате ченгетата дали можете да им помогнете с отцепването на района или нещо от този сорт. — Все едно Били е забравил всичко това. — Ако се съгласят — едва ли ще го направят, но все пак, ако се съгласят, — се залавяте за работа. При всички положения ще сте напуснали щата и ще пътувате към Уисконсин, преди да се стъмни. Може би и по-рано. Е, как ти се струва?
Били си представя как вместо да пътува към Уисконсин лежи мъртъв в канавката край някой селски път сред кутийки от бира и изхвърлени опаковки от хамбургери. Образът е изключително ярък.
Той се усмихва — широко — и отвръща:
— Добре ми звучи. За такъв план аз не бих се сетил.
Пълни глупости, разбира се. Планът, който е подготвил той, изглежда много по-добър, откъдето и да го погледне. Има рискове, но те са минимални. Няма нужда Ник да знае за него. Впоследствие може да се вбеси, но едва ли ще се сърди дълго, ако поръчката бъде изпълнена точно.
Ник става от стола.
— Добре. За мен е удоволствие да ти помогна, Били. Ти си добър човек.
„Не, не съм добър човек, нито пък ти.“
— Благодаря, Ник.
— Последният ти удар, а? Твърдо ли си го решил?
— Да.
— Ела тук, бамбино, и ме прегърни.
Били го прегръща.
Не че не вярва на Ник, мисли си по обратния път към жълтата къща. Просто вярва повече на себе си. Винаги е било така.
4.
След няколко дни на вратата на малкия му офис се чука. Били пише, потънал в минало, което принадлежи отчасти на Бенджи Компсън, но е предимно неговото собствено. Запазва текста, изключва компютъра и отваря вратата. На прага стои Кен Хоф. Изглежда отслабнал с пет-шест килограма, откакто са се видели за последно през юни. Проскубаната му брада е още по-проскубана. Сигурно си мисли, че с нея изглежда като главния герой в екшън филм, но на Били му прилича на човек, който не е изтрезнявал от няколко дни. Дъхът му свидетелства за това. Ментовият бонбон в устата му не може да прикрие факта, че е обърнал една-две чашки преди да дойде тук в десет и половина сутринта. Вратовръзката му е изгладена, но ризата му е омачкана и разгащена от едната страна. „Този тип е магнит за неприятности“, мисли си Били.
— Здрасти, Били.
— Казвам се Дейв, забрави ли?
— Да, Дейв, вярно. — Хоф се озърта през рамо, за да провери дали някой не е дочул грешката. — Може ли да вляза?
— Разбира се, господин Хоф. — Няма намерение да нарича мъжа, който на практика му е хазяин, Кен. Отмества се встрани.
Хоф отново поглежда през рамо и влиза. Стоят в помещението, което би служило за приемна, ако това е истински офис. Били затваря вратата.
— Мога ли да ти помогна с нещо?
— Не, не. — Хоф облизва устни и Били осъзнава, че този мъж се страхува от него. — Просто наминах да видя дали всичко е наред. Дали се нуждаеш от нещо.
„Ник го е изпратил“, мисли си Били. Навярно с думите: „Направил си лошо впечатление на Били, а той е човекът, който ще свърши работата, затова върви да изгладите отношенията“.
— Само от едно — казва Били. — Нали ще се погрижиш стоката да е тук, когато ми потрябва? — Има предвид пушката М24. Онази, която Хоф нарича Ремингтън 700.
— Това е уредено. Уредено е, приятелю. Сега ли я искаш или…
— Не. Някой от приятелите ни ще ти каже, когато му дойде времето. Дотогава я дръж на сигурно място.
— Няма проблем. Прибрал съм я в…
— Не искам да знам. Още е рано. — „Доста е на всеки ден злобата му“, мисли си той. Евангелие от Матея. В днешния ден Били иска да продължи да пише. Досега не е имал представа, че писането може да е толкова приятно.
— Добре, дадено. А искаш ли някой път да излезем да пийнем заедно?
— Това е лоша идея.