Хоф се усмихва. Усмивката му сигурно е очарователна, когато е във форма, но в момента не е във форма, а е в една стая с наемен убиец. Това го притеснява, но личи, че го притеснява и нещо друго. Хоф е човек, който се чувства хванат в капан, и Били смята, че това не се дължи на подозрения, че може да го използват за изкупителна жертва. Би трябвало да подозира подобно нещо, но навярно и през ум не му е минало. Може би умът му не го побира, както умът на Били не побира, че черните дупки далеч в космоса са реални.
— А, не се тревожи. Все пак ти си писател. Нормално е да се движим в едни и същи среди.
„Как пък не“, мисли си Били.
— Не е препоръчително да те виждат с мен. Ако после те разпитват, можеш спокойно да кажеш, че не си имал никаква представа защо всъщност съм дошъл в града, а най-добре би било изобщо да не те разпитват.
— Но между нас всичко е наред, нали, Били?
— Казвам се Дейв. Трябва да свикнеш с това име, за да не се изпуснеш в неподходящ момент. Да, всичко е наред, защо питаш? — Били му хвърля невинния си тъпашки поглед.
Погледът оказва нужното въздействие. Този път усмивката на Хоф е малко по-чаровна, защото не облизва нервно устни.
— Дейв, да, разбира се. Няма да забравям повече. Сигурен ли си, че нищо не ти трябва? Защото, да знаеш, аз съм собственикът на кино „Кармайк“ в мола в Саутгейт. Има девет зали, а от другата година ще има и IMAX екран. Мога да ти дам пропуск, ако…
— Да, много бих искал.
— Супер. Ще ти го донеса следо…
— Защо не ми го изпратиш по пощата? Тук, в офиса, или на Евъргрийн стрийт. Имаш ми адреса там, нали?
— Да, да. Агентът ти ми го даде. През лятото излизат най-касовите филми, нали знаеш?
Били кима, сякаш няма търпение да гледа актьори с костюми на супергерои.
— Освен това, Дейв, имам и агенция за компаньонки. Много мили момичета, много дискретни. С радост ще ти…
— Не, благодаря. Не бива да се набивам на очи, забрави ли? — Били отваря вратата. Хоф не просто е магнит за неприятности, а е цяло бедствие.
— Ърв Дийн добре ли се държи с теб?
Охранителят от дневната смяна във фоайето.
— Да. С него понякога си взимаме от онези лотарийни билети, които се изтриват.
Хоф се разсмива прекалено високо и отново се озърта през рамо, за да види дали някой не го е чул. Били се чуди дали Колин Уайт и другите служители в „Бизнес решения“ имат Кен Хоф в списъците си с длъжници. Едва ли. Хората, към които Кен е задлъжнял — а той със сигурност има дългове, — не ти звънят по телефона. Те просто отиват в къщата ти, давят кучето ти в басейна и ти чупят пръстите на ръката, с която не подписваш чекове.
— Добре, това е чудесно. А Стив Броудър? — Когато вижда озадачения поглед на Били, пояснява: — Управителят на сградата.
— Него не съм го виждал. Кен, благодаря ти, че се отби. — Били прегръща през раменете мъжа с омачканата риза, извежда го в коридора и го насочва към асансьорите.
— А, няма защо. И с онова нещо всичко ще бъде точно.
— Знам.
Хоф тръгва по коридора, но тъкмо когато Били си мисли, че се е отървал от него, се връща. Вече не може да скрие отчаянието в погледа си. Заговаря тихо:
— Между нас всичко е наред, нали? Ако с нещо съм те обидил или съм те ядосал, приеми извиненията ми.
— Всичко е супер — казва Били, но си мисли: „Този тип може да пропее. И ако го направи, няма да го отнесе Ник Маджарян. Ще го отнеса аз.“
— Защото тази работа ми е много важна — продължава Хоф тихичко. Мирише на ментови бонбони, алкохол и одеколон „Крийд“. — Все едно аз съм куотърбекът и посрещачите ми са покрити, но тогава внезапно се отваря пространство и аз… сещаш се, аз…
Насред тази измъчена метафора вратата на адвокатската кантора нататък по коридора се отваря и от нея излиза Джим Олбрайт, запътил се към тоалетната. Вижда Били и вдига ръка. Били също вдига ръка за поздрав.
— Сещам се — казва Били. — Всичко ще бъде наред. — И тъй като не му хрумва нищо друго, добавя: — Предстои ни да отбележим тъчдаун.
Хоф грейва.
— И победата ще е наша! — възкликва той, грабва ръката на Били и я разтърсва енергично, после се отдалечава по коридора с окаяно подобие на наперена походка.
Били го изпраща с поглед чак до асансьора. „Може би просто трябва да си плюя на петите — мисли си. — Да си купя кола на старо на името на Долтън Смит и да се пръждосвам.“
Само че няма да го направи и останалите милион и половина долара са само една от причините. Другата го чака в конферентната зала, преустроена в кабинет. Тя е основната причина. Били не иска да играе монополи, да пие бира с Дон Дженсън, да си легне с Фил Станхоуп или да застреля Джоуел Алън. Онова, което най-много иска да прави, е да пише. Сяда и включва лаптопа. Отваря документа и се пренася в миналото.