Първите полицаи дойдоха и аз им разказвах какво е станало когато мама се прибра. Полицаите се опитаха да ѝ попречат да влезе вътре но тя влезе въпреки това и когато видя Каси се разпищя и разрева толкова силно, че си запуших ушите. Ядосан ѝ бях. Мислех си А ти какво очакваше да стане? Той ни биеше както биеше и теб така, че какво си мислеше, че ще стане? Рано или късно лошите хора правят лоши неща даже децата го знаят.
Вече всички съседи бяха наизлезли и гледаха. Един от полицаите беше мил. Той ме качи в колата за да не ме гледат съседите и ме прегърна. Каза, че в жабката има бонбони и ме попита дали искам но аз отговорих Не, благодаря. Той рече Добре Бенджи разкажи ми какво стана. И аз му разказах. Не знам колко пъти трябваше да разказвам цялата история но бяха доста. Аз се разплаках, а полицаят пак ме прегърна и ми каза, че съм смело момче, а на мен ми се прииска майка ми да имаше гадже като него.
Докато седях с полицая в колата и му разказвах пристигнаха още полицаи с микробус на който пишеше КРИМИНИСТИ ПОЛИЦИЯ МЕЙВИЛ. Един от тях направи снимки и по-късно видях няколко от тях в съда но не на телата. Не знам защо хората в съда смятаха, че не бива да виждам снимки на телата които вече бях видял с очите си. Само, че една от снимките които този полицай направи излезе във вестника. На нея се виждаха сладките които сестра ми опече разпилени по пода. Под снимката пишеше: ТЯ УМРЯ ЗАРАДИ НЯКОЛКО СЛАДКИ. Никога не го забравих беше много гадно но в същото време беше самата истина.
Трябваше да отида на изслушването в съда. Нямаше съдия а 3 души. Те бяха 2 мъже и 1 жена и приличаха на учители и говореха като учители. В стаята нямаше никой друг освен те, аз, майка ми и полицаите които дойдоха първи при фургона който сега наричаха „местопрестъплението“. Нямахме адвокат като в „Закон и ред“ по телевизията а и не ни трябваше. Жената каза, че съм смело момче и каза на майка ми, че трябва да ходя на психолог. Майка ми каза, че това е чудесна идея но после на мен ми каза, че някои хора си мислят, че парите растат по дърветата.
Тръгваме си ние и аз си мислех, че всичко е свършило но тогава един от мъжете каза Почакайте малко, г-жо Компсън. Искам да кажа нещо. Искам да кажа, че трябва да поемете част от вината за тази трагедия. После мъжът разказа история за един скорпион който моли една добродушна жаба да го пренесе през буйна река само, че по средата на реката скорпионът ужилил жабата, а тя го попитала Защо ме ужили? Сега и двамата ще се удавим. Скорпионът отговорил В природата ми е да жиля а ти знаеше, че съм скорпион когато се съгласи да ме пренесеш на гръб.
Тогава мъжът каза Приели сте в дома си скорпион г-жо Компсън и той е убил дъщеря ви с жилото си. Можехте да загубите и сина си. За щастие той се е отървал но тази травма ще му остане до края на живота. Съветвам ви следващия път когато видите скорпион да го стъпчете вместо да го носите на гръб.
Мама цялата почервеня и му се сопна Как смеете? Никога не бих изложила децата си на опасност ако знаех, че нещо подобно може да стане. Мъжът каза Запазвате попечителство върху Бенджамин само, защото не можем да докажем противното. Но много бих се изненадал ако не сте забелязали, че г-н Ръсел проявява агресия.
Майка ми се разплака а от това и на мен ми се доплака. Тя каза Не е честно. Вие си седите там на удобния стол и ме съдите. Кога за последно трябваше да превивате гръб по 40 часа седмично за да сложите нещо на масата в къщи? Мъжът отговори Тук не става въпрос за мен г-жо Компсън. Загубили сте едното си дете заради лошата си преценка недейте да губите и другото. Заседанието се закрива.
2.
По едно време през онова лято — сезонът на многобройните му самоличности — Били препрочита историята за смъртта на Боб Рейнс и изслушването. После отива до прозореца и поглежда навън към съда, където кола на шерифската служба спира до тротоара и от нея слизат двама полицаи. Единият отваря задната врата и двамата с колегата му извеждат на улицата мъж. Затворникът е висок и кльощав, облечен е с широки джинси с увиснало дъно и ярък лилав суичър — твърде дебел за горещото време, — на чийто гръб пише: „Глиганите от Арканзас“. Дори от петстотин метра разстояние мъжът представлява окаяна гледка. Полицаите го хващат за лактите и го повеждат нагоре по широките стълби към сградата, в която ще му бъде въздадено правосъдие. Точно от това разстояние Били ще трябва да стреля, когато (и ако) моментът настъпи, но сега това не го вълнува. Мисли си за книгата.