Когато се върнахме в съда на другия ден ни казаха, че трябва да отида в приемния дом на Спек, защото тя не била способна да изпълнява задълженията си като майка. Майка ми ги нарече измамници и заяви, че ще обжалва във върховния съд. Мъжът, който разказа историята за скорпиона и жабата я попита дали е пияна. Мама отговори: Целуни ме отзад, дебело копеле. Той не каза нищо за обидата, но ѝ рече: Имате 24 часа да съберете багажа на Бенджи, г-жо Компсън и да се сбогувате с него. Би било хубаво да го направите трезвена. Тогава той и другите 2 мъже излязоха.
Прибрахме се с автобуса. Майка ми каза: Ще избягаме, Бенджи. Ще отидем в друг град и ще си сменим имената. Ще започнем начисто. Но на другия ден още си бяхме във фургона и това беше последният ми ден в Хилвю, последният ден в, който живях с майка си. Един окръжен полицай дойде да ме заведе в дома на Спек. Искаше ми се полицаят да беше онзи, който ме прегърна, но този беше друг. Все пак полицай Малкин не беше лош.
Мама не вдигна скандал, защото беше трезвена. Каза на полицая, че не ми е събрала багажа, защото не е искала да повярва, че подобно нещо може да се случи наистина. Дайте ми 15 минути. Полицаят каза добре и зачака тя да ми напълни един сак с дрехи. Чакаше отвън. Тогава мама ми направи 2 сандвича с фъстъчено масло и конфитюр, сложи ги в торбичка за обяд и ми каза да съм послушен. После се разплака и тогава и аз се разплаках. Тя беше виновна, че трябваше да замина, за всичко беше виновна тя, тя пренесе скорпиона на гръб и тя продължи да се напива и да разправя, че пие, защото Каси е мъртва, но въпреки това аз се разплаках, защото я обичах.
Когато излязохме навън полицаят каза, че сигурно ще мога да се обадя вкъщи, когато стигнем в дома на Спек в Евънсвил. Майка ми каза да се обадя у съседката госпожа Тилитсън, а на полицая обясни, че телефонът ни не работи в момента. Което означаваше, че пак не е платила сметката. Полицай Малкин ми каза да прегърна майка си. Аз я прегърнах. Помирисах ѝ косата, защото винаги миришеше хубаво. Пътувахме 2 часа, докато стигнем до Евънсвил. Аз седях отпред. Задната седалка беше отделена с мрежа и приличаше на клетка. Полицаят каза, че ако не създавам неприятности, няма да ми се налага да се возя отзад. Попита ме дали ще създавам неприятности и аз отговорих, че няма, но си мислех, че когато пътуваш към приемен дом с полицейска кола вече си имаш неприятности.
Изядох 1 от сандвичите с фъстъчено масло и конфитюр и видях, че тя е сложила и варено яйце в торбичката и пак се разплаках като си представих как го е направила. Полицаят ме потупа по рамото и ми каза, че ще ми мине. На табелката с името му пишеше Ф. У. С. Малкин. Попитах го какво означава Ф. У. С., защото си мислех, че това е някаква специална длъжност. Той отговори, че това е името му, което било Франклин Уинфилд Скот Малкин, но каза: Можеш да ми викаш Франк, Бенджи.
Вече не плачех, но той явно е видял, че съм тъжен и може би уплашен, защото пак ме потупа по рамото и каза: Всичко ще се нареди, Бенджи. Там има много мили деца. Всички се разбират добре и ако си послушен и ти ще се разбираш добре с тях. Знам всички приемни семейства в окръга и Спек не са от най-лошите. Не са и от най-добрите, но никога не сме имали проблеми с тях. Не ти трябва да знаеш какви неща съм виждал. Ако слушаш и се държиш добре, всичко ще бъде наред.
Казах, че ми е мъчно за мама. Той каза, че е нормално и когато тя си стъпи пак на краката, ще има ново изслушване в съда и ще мога да се прибера вкъщи. Междувременно, каза той, тя може да ходи да те вижда в сряда вечер и през целия ден в събота или в неделя до 7 вечерта. Кажи ѝ това, когато се чуеш с нея.
Само че мама така и не си стъпи на краката. Тя продължи да пие и си хвана гадже, което ѝ дало метамфетамини, а когато се закачиш за тях няма почти никакъв шанс да си стъпиш на краката, защото през повечето време си надрусан. В началото тя идваше да ме вижда често, после от време на време, след това много рядко и накрая спря да идва. Последния път, когато дойде няколко от зъбите ѝ бяха опадали, а косата ѝ беше мръсна. Каза, че не иска да я виждам така и аз казах, че също не искам да я виждам така. Казах ѝ, че изглежда ужасно. Тогава вече бях тийнейджър, а тийнейджърите казват какво ли не за да причинят болка, когато тях ги боли.
Домът на Спек се намираше извън града. Къщата беше паянтова, но голяма като имение, с много стаи на 3 етажа. Може би 4. Отвън изглеждаше добре, но отвътре беше стара, ставаше течение, покривът течеше и беше студено през зимата. Студено като да чукаш курва във фризер, казваше Рони. Но когато пристигнах не знаех колко стара е къщата, помислих си, че е нова, защото паянтова или не, беше яркочервена със син кант. Скоро разбрах, че децата, които Спек приемат, я боядисват всяка година и получават по 2 долара на час. Една година беше зелена с бял кант, друга — жълта със зелен кант. Сега виждате защо с Рони я наричахме Къщата на вечната боя! В годината в която си тръгнах от там, за да постъпя в морската пехота, къщата отново беше боядисана в червено и синьо. Рони ми казваше: Само боята държи тази огромна съборетина да не рухне, Бенджи. Това беше шега, тя все се шегуваше, но беше и истина. Предполагам, че в повечето шеги има истина и затова са смешни.