— Господин Рагланд твърди, че тези игри са нагласени и никой не печели големите награди.
— Добре, нека проверим дали е така — казва Били и оставя банкнота от пет долара на тезгяха. Мъжът с раираната риза зарежда пушката със сачми от хартиен цилиндър и я подава на Били. На тезгяха в стрелбището има още няколко мъже и две жени. Били се премества отчасти за да им направи място, но и защото е забелязал, че ламаринените птици — както и мишените на останалите четири реда — забавят малко ход, преди да се скрият от поглед. Сигурно веригата, която ги движи, се нуждае от смазване. Което е проява на немарливост. Собственикът на стрелбището трябва да си плати за това.
— В птиците ли ще се целиш, Дейв? — пита Дерек. Отдавна вече не го нарича „господин Локридж“. — Както посъветва татко?
— Точно така — отвръща Били. Поема си въздух, издишва, вдишва отново и издишва, поема си дъх за трети път и го задържа. Не си прави труда да използва мушката на малката пушка, която със сигурност е много неточна. Просто прилепя буза до дръжката и стреля бързо — пук-пук-пук-пук-пук. Първия път не уцелва; следващите четири сачми бутат четири ламаринени птици. Знае, че прави глупости и трябва да спре, но не се сдържа и улучва и един от зайците, когато изскача от дупката.
Семейство Акерман започва да ръкопляска. Както и останалите клиенти. И, чест му прави, аплодира го дори самият господин с раираната риза, преди да свали розовото фламинго и да го връчи на Шанис, която прегръща играчката засмяна.
— Еха, Дейв! — възкликва Дерек с блеснали очи. — Страшен си!
„Сега Джамал ще ме пита къде съм се научил да стрелям така — мисли си Били. После си казва: — Как може да си такъв идиот? Да привлечеш вниманието на толкова много хора.“
Всъщност въпросът му задава Кори, когато продължават към шатрата за бинго. Били отговаря, че се е научил да стреля на курсовете за подготовка на офицери в колежа и че просто се оказал природно надарен. Не е препоръчително да ѝ казва, че е застрелял най-малко двайсет и пет бунтовници от покривите във Фалуджа по време на операция „Фантомна ярост“.
„Нима?“, пита се той саркастично, което никак не е в негов стил — по принцип не го прави нито наум, нито на глас.
Другото нещо — онова, което показва колко недостоен човек е станал — се случва в понеделник на самия празник. Тъй като е писател на свободна практика и сам си определя работното време, може да си взима почивка, когато си поиска, и да работи, докато другите се наслаждават на официалните неработни дни. Джерард Тауър е почти пуста. Вратата във фоайето е отключена (колко са доверчиви хората в тези южни предели) и на бюрото няма охранител. Когато асансьорът минава покрай втория етаж, Били не чува виковете, с които лихварите от „Бизнес решения“ се надъхват, нито звъненето на телефони. Явно длъжниците също могат да си отдъхнат малко на празника.
Пише в продължение на два часа. Вече е стигнал почти до Фалуджа и се чуди колко да разкрие за този период — малко, много или пък нищо. Изключва компютъра и решава да намине до Пиърсън стрийт, за да напомни за съществуването си на Бевърли Дженсън и съпруга ѝ, който несъмнено днес е в почивка. Отива с колата под наем, дегизиран с перуката, мустаците и изкуствения корем. Дон коси моравата. Бевърли седи на стълбите по къси панталони в отровен жълто-зелен цвят. Тримата си бъбрят малко как е минало лятото, колко се радват, че е свършило, и за предстоящото пътуване на Долтън Смит до Хънтсвил, Алабама, където ще инсталира модерна компютърна система в новия централен офис на застрахователна компания. Нямало да отнеме дълго, казва им той, както и че се надява, когато се върне, да поостане за по-дълго.
— Не ти дават дъх да си поемеш — отбелязва Дон.
Били се съгласява и после пита Бевърли за майка ѝ, която живее в Мисури и не е добре със здравето. Бевърли въздъхва и отвръща, че си е все така. Били изразява надежда, че скоро ще се подобри, и Бевърли казва, че се надява на същото. В това време Били поглежда зад гърба ѝ и вижда, че Дон поклаща бавно глава. Това, че крие от жена си песимизма си относно шансовете на майка ѝ да оздравее, го прави симпатичен в очите на Били. Той си мисли, че Дон Дженсън никога не би ѝ казал, че с жълто-зелените къси панталони изглежда дебела.
Слиза в приятно хладния си апартамент в сутерена. Дейвид Локридж пише книга, а Долтън Смит се занимава с компютри. Работата на Смит е без значение, но тъй като все пак има минимален шанс да се окаже изключително важна по-късно, Били се старае да играе ролята убедително (въпреки че му се струва скучна и монотонна в сравнение с писането на историята за Бенджи Компсън). Приключва с бърз преглед на трите екрана. 10 ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ, РАЗМИНАЛИ СЕ НА КОСЪМ СЪС СМЪРТТА; ТЕЗИ 7 ХРАНИ МОГАТ ДА СПАСЯТ ЖИВОТА ВИ; 10-ТЕ НАЙ-ИНТЕЛИГЕНТНИ КУЧЕТА. Чудесни заглавия за събиране на кликове. Публикува ги на facebook.com/ads. Всъщност би могъл да се прехранва с тази работа, но защо да си причинява подобно нещо?