Оставя празната чиния и чашата в мивката. На масата са подредени четирите му мобилни телефона. Изважда симкартите на три от тях — от телефона на Били, от телефона на Дейв и от предплатения телефон — и ги пуска в микровълновата за две минути. Нахлузва ръкохватка, изважда овъглените останки и ги пуска в кухненската мелачка за отпадъци. Прибира трите телефона без карти в хартиена торба. Пъха в нея и телефона на Долтън Смит, катинара и сивата бейзболна шапка, която е носил на Пиърсън стрийт, когато се е отбил да остави багажа на Долтън Смит и да полее цветята на Бевърли.
Спира се за няколко секунди на прага, с лаптоп, преметнат на рамо, и се оглежда. Това не е домът му, на практика не е имал дом, откакто полицай Ф. У. С. Малкин го е взел от Скайлайн Драйв №19 в квартала с фургони Хилвю (а и фургонът не е бил кой знае какъв дом, особено след като Боб Рейнс е убил сестра му), но в жълтата къща се е чувствал почти като в истински дом.
— Е, това е всичко — казва Били и излиза. Не си прави труда да заключи. Няма нужда ченгетата да разбиват вратата. Достатъчно неприятно е, че ще изпотъпчат тревата отпред, която толкова се е постарал да съживи.
2.
Не отива на паркинга. Приключил е с него. В шест без пет спира на Главната улица на няколко пресечки от Джерард Тауър. В този час е пълно със свободни места за паркиране, а по тротоара няма жива душа. Чантата с лаптопа е на рамото му. Хартиената торба е в ръката му. Оставя ключовете в поставката за чаши на тойотата. Може пък някой да я открадне, макар да не е необходимо. Не е необходимо и да пусне трите ненужни телефона през решетките на три различни улични шахти, като преди това се огледа, за да е сигурен, че никой няма да го види. В морската пехота наричат това „оглед на периметъра“. След като изхвърля и третия телефон, проверява дали е взел рисунката на Шан с фламингото. Онази, на която името му е Дейв. Взел я е. Чудесно. Струва си да я запази.
Минава напряко по Гиъри стрийт, отдалечава се на стотина метра от Джерард Тауър и стига до уличката, която си е набелязал. След като отново се оглежда, за да види дали някой го гледа (както и за да се увери, че в уличката не е заспал някой пияница); отива при кофите за боклук и кляка зад втората. Денят за събиране на боклука в този град е петък, тъй че и двете кофи са пълни и вонят. Скрива лаптопа и сивата бейзболна шапка зад кофата и ги завива с изхвърлена амбалажна хартия.
Тази част го тревожи повече от стрелбата. Ирония ли се нарича това? Не е сигурен. Сигурен е обаче, че не иска да остане без лаптопа, както не иска да загуби и „Терез Ракен“, която е чел, когато е пристигнал в този град (книгата е на сигурно място на Пиърсън стрийт №658). Те са неговите талисмани. Като бебешката обувка, която е носил по време на цялата операция „Бдителна решимост“ и голяма част от „Фантомна ярост“.
Вероятността някой да мине по уличката, да погледне зад кофата, да вдигне мръсната амбалажна хартия и да открадне лаптопа е малка, още повече че крадецът няма да успее да разбие паролата, но предметът е важен за Били. Не може обаче да го вземе със себе си, защото не може да излезе от Джерард Тауър, нарамил лаптоп. Виждал е Колин Уайт да носи телефона си, а два пъти да излиза на обяд с комплекта слушалки и микрофон — който сигурно направо се е сраснал с него — на главата, но никога не го е виждал с лаптоп.
Стига до Джерард Тауър в шест и двайсет. Улицата, която свършва при сградата на съда, по-късно ще жужи като пълен с работни пчелички кошер, но в момента е гробовно тиха. Единствената жива душа наоколо е сънена жена, която изнася дъската със специалитетите за закуска пред кафене „Слънчевото“. Били се чуди дали димката вече е заложена зад заведението, но пропъжда тази мисъл. Димките не са негова работа, нито пожарът в Коуди, за който е казал Кен Хоф. Били ще стреля каквото и да стане. Това е неговата работа и с мостовете, изгарящи един по един зад гърба му, възнамерява да я свърши. Няма друг избор.
Ърв Дийн не е на бюрото на охраната и няма да се появи чак до седем, може би седем и половина, но един от двамата чистачи на сградата лъска пода във фоайето. Той вдига очи, когато Били отива до четеца за карти, за да маркира влизането си като добро момче.
— Здрасти, Томи — поздравява Били и се запътва към асансьорите.
— Защо си дошъл толкова рано, Дейв? Дори Бог още не е станал.
— Крайният срок ме притиска — отвръща Били и си мисли, че това е подходящо определение за положението, в което се намира. — Сигурно ще стоя тук, докато Бог пак си легне.
Това разсмива Томи.
— Разбий ги, човече.