— Точно това смятам да направя — казва Били.
3.
Били занася двете хартиени торби в мъжката тоалетна на петия етаж. Скрива маскировката си, като не забравя дългата черна перука (може би най-важния елемент), в кошчето за боклук до умивалниците и я покрива със салфетки. Закачва табелата на вратата и я заключва с катинара. Прибира ключа в джоба си заедно с телефона на Долтън и флашката с историята на Бенджи.
На връщане към офиса му хрумва неприятна мисъл. На няколко пъти, докато е идвал насам, е изгубил концентрация, замислен за рисунката на Шан, вместо за задачите, които трябва да изпълни тази сутрин. Дали не е изхвърлил телефона на Долтън Смит в някоя от шахтите вместо един от другите телефони? Тази мисъл е изключително стряскаща и за миг той е напълно убеден, че когато бръкне в джоба си, ще намери телефона на Били или телефона на Дейв, или онзи безполезен предплатен телефон. Дори тогава може да си поръча нов, кредитните карти на Долтън Смит са валидни, само че какво ще прави, ако Дон или Бевърли Дженсън му позвънят ден или два преди куриерът да го достави на Пиърсън стрийт №658? Ще се зачудят защо не могат да се свържат с него. Едва ли е от значение, но може и да се окаже решаващо. Добрите му съседи, благодарните съседи може да позвънят в полицията и да помолят някой да намине покрай апартамента му в сутерена, за да провери дали всичко е наред.
Били хваща телефона и за момент просто го държи все едно е играч на рулетка, когото го е страх да погледне колелото и да види върху кой цвят е спряло топчето. Най-страшна — по-страшна от дребното неудобство, по-страшна от потенциалната опасност — е мисълта, че е проявил небрежност. Допуснал е мислите му да се върнат към живота, който вече е оставил зад гърба си.
Изважда телефона от джоба и въздъхва облекчено. Телефонът е на Долтън Смит. Разминал се е безнаказано с една потенциална грешка. Не може да си позволи втора. Съдбата е безмилостна.
4.
В седем без петнайсет Били отваря уебсайта на местния вестник на телефона на Долтън Смит и използва неговата кредитна карта, за да си плати за пълен достъп до съдържанието. Водещото заглавие е свързано с предстоящите щатски избори, но в долния край на страницата, който би останал под сгъвката едно време, когато имаше истински вестници, открива следното: АЛЪН СЕ ЯВЯВА В СЪДА ЗА УБИЙСТВОТО НА ХОТЪН. В статията пише: „След продължително обжалване на решението за екстрадиране Джоуел Алън най-сетне ще се яви за първия си от множеството предстоящи дни в съда. Прокуратурата възнамерява да му повдигне обвинение в предумишлено убийство за смъртта на Джеймс Хотън, 43-годишен, както и за нападение с цел убийство при престрелка…“
Били не прочита останалото, но настройва телефона да му изпраща нотификации за нови публикации във вестника. Сяда на бюрото в приемната и написва на лист, откъснат от една от неизползваните до момента тетрадки „Стейпълс“: ГОНЯ КРАЕН СРОК. МОЛЯ, НЕ МЕ БЕЗПОКОЙТЕ. Залепва го с тиксо от външната страна на вратата.
Изважда частите на пушката „Ремингтън 700“ от шкафа и ги подрежда на масата, където доскоро е писал. Като ги гледа така, наподобяващи експлодирала схема от наръчник за огнестрелни оръжия, си спомня за Фалуджа. Пропъжда спомените. И този живот е оставил в миналото.
— Никакви грешки повече — казва на глас и сглобява пушката. Цев, затвор, механизъм за изхвърляне на гилзите, пружина, задтилък и всичко останало. Ръцете му се движат бързо и почти автоматично. Сеща се за онова стихотворение на Хенри Рийд, което започва така: „Днес именуваме частите. Вчера чистихме цял ден.“ Пропъжда и тази мисъл. Тази сутрин няма повече да мисли за рисунките на малки момиченца и за поезия. После ще мисли за тях. После може и да продължи да пише. Сега трябва да се съсредоточи върху задачата и да не изпуска наградата. Това, че наградата вече не го интересува особено, е без значение.
Най-накрая слага мерника и отново използва приложението за настройка, за да е сигурен, че е точен. Занулен, както казваха навремето. Пробва затвора три пъти, капва малко масло и пак го изпробва. Няма нужда от това, защото възнамерява да стреля само веднъж, но така са го учили. Накрая слага пълнителя и задейства затвора, за да премести убийствения патрон в цевта. Оставя оръжието внимателно (но не и почтително, вече не) на масата.
С помощта на кабърче, конец и маркер очертава кръг с диаметър пет сантиметра на прозореца. Залепва няколко ленти тиксо и започва да реже. Телефонът му дрънва тихо, но той не прекъсва работата си. Отнема му доста време, защото стъклото е дебело, но накрая кръглото парче се изхлузва плавно като корковата тапа от бутилка с вино. През дупката лъхва хладен утринен въздух.