Използва едно сравнително чисто парче амбалажна хартия, за да избърше шапката и чантата на лаптопа. Мята чантата на рамо и нахлупва бейзболната шапка, която преди е била чиста, а сега е мърлява. Отива до края на уличката и отново надзърта. Зад ъгъла на съседната пряка завива полицейска кола с пуснати лампи и сирена. Били се отдръпва назад и я изчаква да премине. После излиза и тръгва с бърза крачка към къщата срещу разрушената гара на Пиърсън стрийт. Отново се сеща за Фалуджа, за безконечните обиколки по тесните улици с бебешката обувка, тупкаща по бедрото му. Чакането дежурството му да свърши. Чакането да се прибере в сравнителната безопасност на базата, разположена на километър и половина от града, където го очаква топла храна, игри на футбол на двора и понякога прожекция на филм под звездното небе на пустинята.
„Деветстотин метра — казва си. — След деветстотин метра ще си в безопасност. След деветстотин метра дежурството ти свършва“. Няма да има прожекция под звездите, на тях е присъствал Били Съмърс, но Долтън Смит разполага с YouTube и iTunes на всичките си евтини компютри. Няма да гледа сражения, нито експлозии, само хора, които правят откачени неща. И накрая се целуват.
Деветстотин метра.
8.
Изминал е седемстотин от тези деветстотин метра и по-модерната част от града вече е зад гърба му, когато вижда микробус на „Градско благоустройство“ да преминава на кръстовището пред него. Предполага, че може да е друг микробус на общината, всичките изглеждат еднакво, само че този се движи бавно и почти спира по средата на Уест Авеню, преди отново да потегли по-бързо.
Налага му се да се скрие в един вход. След като микробусът не се връща, той отново поема напред, като се оглежда за възможни прикрития, в случай че се появи отново. Ако се върнат и го видят, вероятно ще умре. Единственото подобие на оръжие, с което разполага в момента, е ключодържателят му. Освен, разбира се, ако Ник е бил честен с него от самото начало. Тогава може да се размине само със строго мъмрене, но той няма намерение да разбира дали е така. При всички положения обаче трябва да се добере до апартамента.
На кръстовището спира и поглежда в посоката, в която е заминал микробусът. Вижда само няколко коли и един камион на „Ю Пи Ес“. Пресича улицата с подтичване и наведена глава и не може да се отърси от спомена за шосе 10 във Фалуджа, известно още като Минираната пътека.
Завива по Пиърсън, изминава последните сто метра тичешком и вижда къщата. Трябва да пресече улицата, за да стигне до нея, и усеща влудяващ сърбеж по дясното си рамо, сякаш някой — Дейна, естествено — е насочил към него пистолет със заглушител. Почти непрестанният вятър, който духа през изоставения парцел, довява два листа с купони за намаления от местния вестник и когато се допират до глезените му, Били подскача стреснато.
Минава забързано по неравната пътека на №658 и се качва по стълбите. Отново се оглежда през рамо за общинския микробус, убеден, че ще го види, но улицата е пуста. Сирените са останали далеч зад него заедно с живота на Дейвид Локридж. Пъха един ключ в ключалката, но се оказва грешният. Пробва друг, но и той не пасва. Сеща се за телефона, който си е мислил, че е загубил, и за лаптопа, който е мислил, че е загубил, и за начина, по който е загубил бебешката обувка.
„Напълно обяснимо — казва си. — Това са ключовете от Евъргрийн стрийт, така и не ги свали от ключодържателя, тъй че се успокой. Почти си се измъкнал.“
Следващият ключ отваря входната врата. Били влиза и я затваря. Поглежда през дупките на дантеленото перде, навярно сложено от Бевърли Дженсън. Не вижда нищо, не вижда нищо, вижда как една врана каца върху порутените тухли през улицата, вижда как враната излита, не вижда нищо, вижда дете с детско колело и майка му, която ситни търпеливо до него, вижда друг лист от вестник да се носи по закърпения асфалт на улицата, има време да си помисли „закърпения асфалт на Пиърсън стрийт“ и тогава вижда микробуса на „Градско благоустройство“ да преминава бавно. Замира. Вижда през дантелата, но Реджи на седалката до шофьора не може да види него. Но може да забележи внезапно движение зад пердето. Дейна със сигурност би го забелязал.
Микробусът отминава. Били чака стоповете да светнат. Те не светват и автомобилът се скрива от поглед. Били не е абсолютно сигурен, че му се е разминало, но му се струва, че е избегнал опасността. Надява се. Слиза в сутерена и влиза в апартамента. Не вкъщи, това е просто скривалище, но засега му е достатъчно.