— Това ли е всичко?
— Да. — Когато е Долтън Смит, Били се старае да говори малко по-пискливо. Това е един от начините, чрез които си припомня коя роля играе.
Касиерът маркира покупката. Струва осемдесет и три долара и няколко цента с включени сто и двайсет безплатни минути. В „Уолмарт“ би бил по-евтин с трийсет долара, но в момента Били няма избор. Освен това в „Уолмарт“ ще трябва да се притеснява за системите за разпознаване на лица. Вече ги слагат навсякъде. В „Зоуни“ има видеокамери, но Били е готов да се обзаложи, че записите се трият на всеки дванайсет или двайсет и четири часа. Плаща в брой. Когато бягаш — или се криеш, — залагаш на парите в брой. Касиерът му пожелава приятна вечер. Били му пожелава същото.
Вече се е стъмнило достатъчно, че малкото коли, които минават, да са включили фаровете, и той не може да види хората в тях. Изпитва порив, може би инстинктивен, да наведе глава всеки път, когато някоя кола наближи, но така би изглеждал подозрително. Не може да нахлупи ниско и бейзболната шапка, защото не я носи. Иска русата перука да се вижда отдалеч. Той не е Били Съмърс, мъжът, когото полицията и главорезите на Ник издирват. Той е Долтън Смит, компютърен специалист на свободна практика, който живее в западнал квартал и непрекъснато побутва очилата си с дебели рамки на носа си. С наднормено тегло е, защото похапва чипс и шоколадови бисквити, докато седи пред компютъра, и ако качи още десет-петнайсет килограма, направо ще се търкаля.
Маскировката му е добра, не е прекалил, но въпреки това въздъхва облекчено, когато затваря входната врата на №658 зад гърба си. Слиза в сутерена, гаси лампата и дръпва пердето на прозореца. Навън няма никой. Улицата е пуста. Естествено, ако са го забелязали, те (мисли си за Реджи и Дейна, а не за Франки и Поли или полицията) може да заобиколят къщата отзад, но няма смисъл да се тревожи за неща, върху които няма власт. Така само би се докарал до лудост.
Спуска късото перде, включва лампата и сяда на единствения фотьойл в стаята. Грозен е, но като много други грозни неща в живота е удобен. Оставя телефона на масичката и се взира в него, чуди се дали разсъждава трезво, или наистина се е поддал на параноята. В много отношения би било по-добре просто да го мъчи параноя. Време е да разбере.
Изважда телефона от кутията, слага батерията и го включва в контакта да се зареди. За разлика от предишния му предплатен телефон, този е с капак. Доста ретро, но на Били му харесва. С апарат с капак, ако някой те дразни, все още можеш да му треснеш телефона. Детинска мисъл, но неочаквано удовлетворяваща. Телефонът се зарежда бързо. Благодарение на Стив Джобс, който се вбесил, че не може да използва устройството в мига, в който го извади от кутията, сега електрониката се продава с петдесет процента заредена батерия.
Телефонът иска да знае какъв език предпочита Били. Той му казва, че предпочита английски. Телефонът го пита дали иска да се върже към безжична мрежа. Били отказва. Активира безплатните минути, като се обажда в централата на „БързиТелефони“, за да завърши трансакцията. Минутите важат за три месеца. Били се надява, че дотогава вече ще лежи на някой плаж и единственият телефон, който ще притежава, ще е телефонът, който върви с кредитните карти на Долтън Смит.
Вече пенсиониран. Би било хубаво.
Прехвърля телефона от ръка в ръка и си мисли за деня, в който Франк Макинтош и Пол Логан са го закарали до къщата в Мидуд, пътуване, което сега му се иска да е бил отказал. Ник го е посрещнал, но не навън. Припомня си и първото си посещение в кичозното имение под наем, когато Ник отново го е посрещнал с отворени обятия, но пак вътре. След това се замисля за вечерта, когато Ник му е казал за димките и му е предложил плана за бягство — Просто се качваш в микробуса, Били, отпускаш се и се наслаждаваш на пътуването до Уисконсин. Започнали са с шампанско и са завършили с десерт „Аляска“. Мъж и жена, вероятно местни хора и може би женени, са сготвили и сервирали. Видели са Ник, но доколкото им е било известно, той е просто бизнесмен от Ню Йорк, дошъл в Ред Блъф, за да сключи някаква сделка. Ник е дал на жената пари и е пратил нея и мъжа да си ходят.
Телефонът прескача от ръка в ръка. От дясната в лявата, от лявата в дясната.
„Попитах Ник дали Хоф ще заложи димките“, мисли си Били. А той какво отговори? Как го нарече? Май го нарече grande figlio di puttana. Което означава кучи син или нещо подобно. Но точният превод не е важен. Важно е онова, което Ник каза след това: „Много ще се натъжа, ако това е мнението ти за мен“.