Изплаква чинията от мъфина, избърсва я и я прибира в шкафа, след което слиза в мазето. Поглежда през „перископа“ и не вижда нищо особено, както обикновено. Джинсите, с които е бил вчера, са на пода в спалнята. Взима ги и попипва джобовете, почти обнадежден, че е изгубил някъде флашката, но тя е там заедно с ключовете, един от които е за взетия под наем „Форд Фюжън“ на Долтън Смит. Колата е на паркинга на другия край на града. Ще чака там, докато Били прецени, че е безопасно да замине. „Когато обстановката се успокои“, както казват във филмите за обречения на провал последен удар.
Флашката му се струва натежала. Докато я гледа — удивително устройство за съхранение на информация, което би изглеждало като научна фантастика само преди трийсет години, не може да повярва на две неща. Едното е колко думи вече е записал на него. Другото е, че може би ще запише още. Два пъти повече. Четири пъти повече. Десет, двайсет.
Отваря лаптопа, който си е мислил, че е изгубил, по-скъп талисман от вехтата бебешка обувка, напластена с мръсотия, но иначе също толкова въздействащ, и го включва. Въвежда паролата, пъха флашката в слота и влачи с мишката единствения запазен на нея документ върху десктопа на компютъра. Прочита първото изречение — Мъжът с който мама живееше се прибра със счупена ръка — и го обхваща отчаяние. Историята е добра, убеден е в това, но докато в началото писането е вървяло леко, сега му се струва тежко, защото е длъжен да напише и останалата част също толкова добре, а не е сигурен, че ще успее.
Отива при „перископа“ и поглежда навън; пак няма нищо интересно и той се чуди дали току-що не е открил защо толкова много начинаещи писатели не успяват да завършат книгата, която са започнали. Мисли си за „Нещата, които носеха“, безспорно една от най-добрите книги за войната, писани някога, може би най-добрата. Струва му се, че писането също е един вид война, война, която водиш със себе си. Носиш историята на гърба си и всеки път, когато добавиш нещичко, тя натежава.
По света е пълно с недовършени книги — мемоари, стихосбирки, романи, непоклатими планове за отслабване или забогатяване — прибрани в чекмеджета, защото са станали прекалено тежки за носене и хората са ги оставили.
„Някой друг път — казват си те. — Може би когато децата пораснат. Или когато се пенсионирам.“
Това ли е? Книгата ще натежи ли прекалено, ако се опита да опише пътуването с автобуса, войнишката подстрижа и първия път, когато сержант Ъпингтън го попита: „Да ми духаш ли искаш, Съмърс? Това ли искаш? Защото ми приличаш на свиркаджия.“
Попита ли?
„О, не, не попита — мисли си Били, — освен ако това не се нарича реторичен въпрос. Изкрещя ми го в лицето с нос само на сантиметри от моя, с топлата му слюнка по устните ми и аз отговорих: «Не, сър, не искам да ви духам», а той кресна «Да не би оная ми работа да не ти харесва, редник Съмърс, проклет свиркаджия, такъв?»“
Спомените се завръщат, но може ли да ги опише през погледа на Бенджи Компсън?
Решава, че не може. Спуска пердето и се връща при лаптопа с намерението да го угаси и цял ден да гледа телевизия. „Шоуто на Елън Дедженерис“, „Съдебен спор“, „Кели и Райън“ и „Сделка или не“ до обед. После ще подремне и следобед ще продължи със сапунени опери. Може да завърши маратона с шоуто на Джон Лоу, който почуква със съдийското чукче като Кулио в старите си видеоклипове и не търпи глупости в съдебната си зала. Но когато посяга към копчето на лаптопа, внезапно му хрумва мисъл. Сякаш някой му я прошепва в ухото.
Ти си свободен. Можеш да правиш каквото си поискаш.
Не е свободен физически, в никакъв случай. Трябва да остане в този апартамент поне докато полицията не вдигне блокадите по пътищата и дори тогава е разумно да остане още няколко дни за всеки случай. Но по отношение на историята е свободен да пише каквото си поиска. И както си поиска. Без никой да наднича над рамото му и да следи какво пише, вече не е нужно да се преструва на тъпак, който пише историята на друг тъпак. Може да бъде умен човек, който пише за млад мъж (защото Бенджи вече ще е млад мъж, когато Били подхване отново историята), който е слабо образован и наивен, но съвсем не е глупав.