„Мога да зарежа необичайния похват на Фокнър. Мога да пиша правилно и да слагам запетаи. Мога дори да използвам тирета за пряката реч, ако поискам.“
Щом ще пише само за собствено удоволствие, може да разкаже онова, което му се струва важно, и да пропусне маловажните неща. Не е задължително да пише как са му обръснали главата. Не е задължително да описва как Ъпингтън е крещял в лицето му, макар да не е изключено да го направи. Не е задължително да пише за момчето — Хагърти или Хавърти, не помни точно името му, — получило инфаркт, докато тичало, и как го закарват в болницата в базата, а сержант Ъпингтън заявява, че нищо му няма, и което може да се е оправило, но може и да е умряло.
Установява, че отчаянието е отстъпило място на твърдоглава самоувереност. Може би дори на арогантност. И какво от това? Може да разказва за каквото си поиска. И ще го направи.
Най-напред отваря функцията за търсене и заменя „Бенджи“ с „Били“ и „Компсън“ със „Съмърс“.
3.
Започнах военната си подготовка в Парис Айланд. Трябваше да прекарам там три месеца, но останах само осем седмици. Подготовката беше съпроводена с обичайните крясъци на сержантите и офицерите и някои от новобранците се отказаха или отпаднаха от курса, но аз не бях сред тях. Мързеливците и некадърниците навярно имаха дом, в който да се върнат, но аз нямах.
Шестата седмица беше така наречената Тревна седмица, когато се учехме как да разглобяваме оръжията си и пак да ги сглобяваме. Това упражнение много ми харесваше, а и доста ме биваше. Когато сержант Ъпингтън ни караше да се състезаваме в „оръжейната надпревара“, както я наричаше, аз винаги побеждавах. Руди Бел, когото всички наричаха Тако, разбира се, обикновено завършваше втори. Той така и не ме победи, но понякога почти ме догонваше. Джордж Динърстайн обикновено завършваше последен и трябваше да „пада за двайсет“ по нареждане на сержант „Да го духаш“ Ъпингтън, който натискаше с крак задника на Джордж през цялото време. Но Джордж беше добър стрелец. Не толкова добър като мен, но при три от четири опита уцелваше центъра на хартиена мишена от триста метра. Аз уцелвах точно в четири от четири опита от седемстотин метра почти всеки път.
Само че по време на Тревната седмица не стреляхме. През тази седмица само разглобявахме оръжията и отново ги сглобявахме, като рецитирахме Молитвата на стрелеца: „Това е моята пушка. Има много като нея, но тази е моя. Моята пушка е най-добрият ми приятел.“ И така нататък. Най-ясно помня тази част: „Без мен пушката е безполезна. Без пушката си аз съм безполезен.“
Другото, което правехме през Тревната седмица, беше да седим на тревата. Понякога по цели шест часа без прекъсване.
Били спира и се усмихва при спомена за Пийт Кешман — Чепа. Чепа заспа седнал във високата трева на Южна Каролина и Да го духаш клекна и му изкрещя в ухото, за да го събуди: „Скучно ли ти е, редник?“.
Чепа скочи на крака толкова бързо, че за малко да се прекатури, като викаше: „Не, сър, не, сър!“, още преди да се е събудил напълно. Той беше приятел на Джордж Динърстайн и се сдоби с прякора Чепа, защото имаше навика да се хваща за чатала и да вика: „Хвани ме за чепа“. Само че никога не каза на Ъп да го хване за чепа.
Спомените заливат Били точно както е предполагал — всъщност както е бил сигурен, че ще стане, — но той не иска да пише за Тревната седмица. В момента не му се пише и за Чепа, макар че по-късно може да се спре на него. Иска да пише за Седмица 7 и за всичко, което се случи след това.
Залавя се за работа. Часовете минават неусетно. В тази стая има някаква магия. Той я вдишва и я издишва.
4.
След Тревната седмица дойде ред на Огнестрелната седмица. Използвахме пушка М40А, която е армейският вариант на Ремингтън 700. Пълнител с пет патрона с кух връх по стандартите на НАТО, монтирана върху триножник.
— Трябва да виждате мишената, но мишената не бива да вижда вас — повтаряше ни Ъп до втръсване. — И независимо какво сте гледали по филмите, снайперистите не работят сами.
Макар да не се обучавахме за снайперисти, Ъпингтън ни раздели в екипи по двама — наблюдател и стрелец. Аз бях с Тако, а Джордж с Чепа. Споменавам ги, защото после бяхме заедно във Фалуджа по време на „Бдителна решимост“ през април 2004-та и „Фантомна ярост“ през ноември същата година. Аз и Тако.