— Леле, майко! — извика Тако. — Така им се пада!
Джеймисън заяви, че трябва да се пръждосваме преди да са започнали да стрелят по нас, и така и направихме.
Сега, като се замисля, ми се струва, че онази случка е показателна за всичко, което се обърка в Ирак и защо „обичаме Америка“ беше заменено от „смърт на Америка“. На подполковника му беше писнало да слуша цялото това опяване, затова ни нареди да свалим един от високоговорителите, което беше глупаво и безсмислено, като се има предвид, че на джамията имаше още шест, насочени в други посоки.
Видях мъже по праговете и жени, надзъртащи през прозорците, докато пътувахме обратно към базата. По лицата им не беше изписано „обичаме Америка“. Никой не стреля по нас — тогава, — но израженията на хората подсказваха, че и този ден ще дойде. В техните очи не бяхме стреляли по високоговорител. Стреляли бяхме по джамия. В купола нямаше дупка, но въпреки това бяхме стреляли по вярата им.
Патрулирането в Рамади започна да става по-опасно. Местната полиция и Иракската национална гвардия постепенно губеха контрол върху бунтовниците, но не позволяваха на американските сили да заемат мястото им, защото политиците във Вашингтон и в Багдад бяха твърдо вкопчени в идеята за самоуправление. Ние основно си седяхме в базата и се надявахме, че няма да ни се наложи да излезем, за да охраняваме ремонта на някой счупен (или умишлено потрошен) водопровод или група техници (американци и иракчани), които се опитват да подкарат повредената (или взривена) електроцентрала за пореден път. На тези дежурства направо си просехме да стрелят по нас и до края на 2003-та имахме вече пет-шест загинали колеги и още много ранени. Бунтовническите снайперисти хич не ги биваше, но самоцелните им бомби всяваха ужас у нас.
Цялата картонена кула се срути в последния ден на март 2004 година.
„Така — мисли си Били. — Ето тук започва истинската история. А стигнах до нея с минимално разтакаване, както би казал Да го духаш.“
По онова време ни бяха преместили от Рамади в базата Бахария, известна още като Страната на сънищата. Тя се намираше на три километра от Фалуджа, западно от Ефрат. Говореше се, че децата на Саддам идвали тук на почивка. Джордж Динърстайн и Кешман Чепа се върнаха при нас в рота Ехо.
Четиримата играехме покер, когато чухме стрелба откъм другия край на така наречения Бруклински мост. Не отделни изстрели, а цяла канонада.
До вечерта слуховете се бяха разсеяли и вече знаехме какво е станало, поне в общи линии. Четирима наемници от „Блекуотър“, които доставяли храна — включително за нашата столова в Страната на сънищата — решили да минат напряко през Фалуджа вместо да заобиколят града, както беше по протокол. Направили им засада малко преди моста над Ефрат. Предполагам, че са носели бронезащитни облекла, но нищо не могло да ги спаси от масирания огън, насочен към джиповете „Мицубиши“, с които пътували.
Тако каза:
— Как, за бога, им е хрумнало, че могат да минат през центъра на града все едно са в Омаха? Голяма тъпотия.
Джордж беше съгласен, но заяви, че тъпотия или не, трябва да си отмъстим. Всички бяхме на това мнение. Убийството на американци беше отвратително, но на разярената тълпа това не ѝ било достатъчно. Извлекли телата от джиповете, залели ги с бензин и ги подпалили. Двама от тях били разкъсани като печени пилета. Другите двама били провесени от Бруклинския мост като чучела за празника в Нощта на кладите.
На другия ден подполковник Джеймисън пристигна, докато отрядът ни се готвеше да излезе да патрулира. Нареди на мен и Тако да слезем от джипа, в който вече се бяхме качили, и да отидем с него, защото един човек искал да говори с нас.
Мъжът седеше върху купчина автомобилни гуми в празен гараж, който вонеше на масло и изгорели газове. Освен това беше адски горещо, защото вратите бяха затворени, а в онези гаражи нямаше климатици. Той стана, когато влязохме, и ни огледа. Носеше кожено яке, което беше абсурдно във вмирисаното помещение, където беше поне трийсет градуса. На якето беше зашита емблемата на батальон Черните коне, на която пишеше: АБСОЛЮТНИТЕ ПРОФЕСИОНАЛИСТИ отгоре и СЕ ЗАБАВЛЯВАТ отдолу. Но якето беше само за заблуда. Аз веднага разбрах, а после Тако каза, че също се е досетил. От пръв поглед си личеше, че този тип е от шибаното ЦРУ. Попита ни кой от двамата е Съмърс и аз вдигнах ръка. Той каза, че се казва Хоф.