— Няма да имате тази възможност — обади се Джеймисън. — Аз ще ги убия пръв.
Фос не му обърна внимание.
— Когато операцията започне, Джасим ще се покрие из задните улички заедно с останалите си бунтовни другарчета. Трябва да го отстраним преди това и да покажем на всички какво очаква всеки шибан Юда като него.
Тако попита какво общо има Юда с цялата работа. Можех да му кажа, но си замълчах и оставих тази чест на Фос. Тогава той се обърна към мен и пак ме попита дали мога да се справя, а аз отговорих: „Да, сър“. Попитах откъде трябва да стрелям и той ми каза. Ходили бяхме там и преди, когато пренасяхме провизии от снабдителните хеликоптери. Попитах дали мога да сменя оптичния мерник на пушката си с новия модел на „Леуполд“, или ще трябва да използвам сегашния. Фос погледна Джеймисън и Джеймисън отвърна:
— Ще го уредим.
Докато се връщахме към казармата — патрулът беше заминал без нас, — Тако ме попита дали ще се справя.
— Ако не улуча, ще кажа, че наблюдателят е виновен.
Той ме тупна по рамото.
— Кретен. Защо все се правиш на тъп?
— Какви ги говориш?
— Ето, пак го правиш.
— Така е по-безопасно. Не е нужно да знаят всичко. За да не ти излезе през носа един ден.
Тако размишлява малко, после каза:
— Знам, че ще улучиш, но нямах това предвид. Говорим за човек от плът и кръв. Сигурен ли си, че можеш да го убиеш? Да му пръснеш хладнокръвно мозъка и да му отнемеш живота?
Казах на Так, че съм сигурен. Не му казах, че съм сигурен, защото и преди съм отнемал живот. Застрелях Боб Рейнс в гърдите. По време на обучението за снайперисти научих, че винаги трябва да се целя в главата.
5.
Били запазва написаното, става и леко се олюлява, защото краката му сякаш се намират в друго измерение. Колко време е прекарал седнал? Поглежда часовника и се изумява, когато вижда, че е писал почти пет часа. Има чувството, че се е събудил от особено реалистичен сън. Слага ръце на кръста си и се разкършва, при което по краката му пробягват хиляди иглички. Минава от хола през кухнята до спалнята и после се връща в хола. Изминава същия маршрут втори, после и трети път. Апартаментът му се е сторил чудесен на размери, когато го е видял за пръв път, идеално място да се покрие, докато положението се успокои и успее да отпътува с колата под наем на север (или може би на запад). Сега му изглежда твърде малък — като дрехи, които са му омалели. Иска да излезе на разходка, дори да потича, но това никак не е препоръчително, дори да е дегизиран като Долтън Смит. Затова обикаля апартамента още веднъж и когато това не му е достатъчно, прави лицеви опори на пода в хола.
„Падни за двайсет — крещеше сержант Да го духаш. — С крака ми върху задника ти, дрисльо такъв.“
Били се усмихва. Толкова много неща си спомня. Ако опише всички, книгата му ще стане хиляда страници.
Лицевите опори го успокояват. Мисли си да пусне телевизора, за да види как върви разследването, или да провери на телефона за нови публикации във вестника (вестниците може и да западат, но Били е установил, че все още научават първи важните новини). Отказва се. Не е готов да се върне в настоящето. Мисли дали да не си направи нещо за ядене, но не е гладен. Би трябвало вече да е огладнял, но не е. Решава все пак да си направи кафе и го изпива прав в кухнята. После се връща при лаптопа и продължава оттам, докъдето е стигнал.
6.
На другата сутрин подполковник Джеймисън лично закара мен и Тако до кръстопътя на шосе 10 с минаващия в посока север-юг път, който пехотинците бяха кръстили Магистрала за Ада на песента на AC/DC. Пътувахме с джипа „Игъл“ на подполковника, той много си го обичаше. На задния капак имаше нарисуван черен кон с червени очи. На мен не ми харесваше, защото си представях как иракските наблюдатели го забелязват и може би дори го снимат.
От Фос нямаше и следа. Той се беше върнал там, където типове като него се връщат, за да пуснат в действие подмолните си планове.
На върха на хълма на прашна отбивка имаше паркирани два пикапа на иракското електроразпределение или каквото там пишеше на вратите им. Приличаха на американските снабдителни пикапи, само че бяха по-малки и бяха боядисани в тревнозелено, вместо в жълто. Боята беше много по-дебело напластена отстрани, но и така не можеше да заличи напълно усмихнатото лице на Саддам Хюсеин, който като инатлив призрак отказваше да изчезне. Имаше и една малка телескопична вишка „Джини“.
Два електрически стълба се издигаха до кръстопътя с големи трансформатори на тях, за да се намалява натоварването на електроразпределителната мрежа към жилищните квартали на Фалуджа и околните предградия. Наоколо пъплеха мъже с куфии и двама с прилепнали на главите шапчици. Всички носеха оранжеви работнически жилетки. Но не носеха каски; явно в провинция Ал Анбар нямаха агенция по безопасност на труда. От другия бряг на реката тези мъже изглеждаха като местни жители на мизерна държавна работа, но ако човек се приближеше на петдесетина метра, щеше да види, че са от нашите хора. Алби Старк от нашия отряд дойде при мен, развял кърпата на главата си и запял песен, в която се казваше, че не можеш да стъпиш на плаща на Супермен. Видя подполковника и козирува.