— Върви да се правиш, че работиш — нареди му Джеймисън. — И, за бога, спри да пееш. — После погледна мен и Тако, но се обърна към Тако, защото беше решил, че той е по-умният. — Повтори плана, ефрейтор Бел!
— Почти всеки ден Джасим излиза към десет часа, за да изпуши една цигара и да поговори с верните си почитатели, сред които вероятно са част от бунтовниците, открили огън по наемниците. Носи синя куфия. Били го елиминира. Край с него.
Джеймисън се обърна към мен.
— Ако го убиеш, ще те препоръчам за медал. Ако не улучиш или, още по-лошо, застреляш някой от кибиците, ще прехвърля ботуша, който рита моя задник, към твоя, за да те нарита още по-здраво. Ясно ли е, боец?
— Така мисля, сър. — Всъщност си мислех, че сержант Ъпингтън щеше да изрече тази заплаха с много по-голяма сила и въздействие. Все пак трябваше да призная, че подполковникът се постара. След няколко месеца една заложена край пътя бомба му отнесе половината лице и го ослепи напълно.
Джеймисън повика с жест Джо Клечевски. Той също беше от нашия отряд, който бяхме кръстили Горещите девет, както и повечето от мнимите работници. Те изявиха желание да участват в операцията. Нямаше как иначе, защото Тако ги накара.
— Сержант, знаете ли какво трябва да направите веднага щом Съмърс стреля?
Големия Клев се усмихна и се видя дупката между предните му зъби.
— Да ги свалим по най-бързия начин и да се омитаме, сър.
Макар да виждах, че Джеймисън е нервен — мисля, че всички го забелязваха, — тези думи го накараха да се усмихне. Клев можеше да накара и най-безизразния човек да се усмихне.
— Да, в общи линии.
— Сър, какво ще правим, ако Джасим не излезе?
— И утре е ден. При условие че утре не дадат заповед за нападение, разбира се. Продължавайте, войници, и не бъдете толкова гласовити. — Той посочи река Ефрат и коварния град на другия ѝ бряг. — Както се пее в онази песен — гласовете се носят надалеч.
Алби Старк и Големия Клев опитаха да се сместят на платформата на вишката. Уж трябваше да побира двама души, но не и когато единият от тях беше с размерите на Клечевски. Той за малко да избута Алби през перилата. Всички, с изключение на Джеймисън се разсмяха. Все едно гледахме на скеч на Абът и Костело.
— Слизай, дръвник такъв — нареди подполковникът на Клев. — Мили боже. — Той посочи Чепа, чиито кубинки се подаваха от крачолите на твърде късите му панталони. Смешно беше, защото така приличаше на дете, което се разхожда из къщи с обувките на татко. — Ей, сополанко, ела тук. Как се казваш?
— Редник Питър Кешман, сър, аз…
— Не козирувай, малоумнико, под прикритие сме. Да не си си паднал на главата като бебе?
— Не, сър, не че помня…
— Качвай се на платформата при онзи, как му беше името, и когато се издигнете… — Подполковникът се огледа. — Господи, къде е шибаният покров?
Навярно това беше точното наименование на въпросното нещо, но в случая беше крайно неуместно да го нарича така. Видях как Клев се прекръсти.
Алби, който продължаваше да стои на платформата, погледна надолу.
— Ъ, май съм стъпил върху него, сър.
Джеймисън избърса чело.
— Добре. Хубаво, че някой поне се е сетил да го вземе.
Този някой бях аз.
— Качвай се, Кешман. По-чевръсто. Времето тече.
Хидравличният механизъм издигна платформата със свистене. Когато достигна максималната височина от около десет-дванайсет метра, спря с разтърсване до един от трансформаторите. Алби и Чепа се засуетиха и задърпаха покрова оттук-оттам, докато накрая не успяха да го извадят изпод краката си. После, с помощта на цветисти псувни — включително няколко научени от иракските деца, които идваха да просят шоколади и цигари — го разпънаха. След няколко минути платформата и трансформаторът бяха обгърнати от платнен цилиндър. Отгоре беше закачен с куки за една от напречните греди на стълба, а отстрани беше закопчан с копчета тик-так като на джинси „Ливайс 501“. От външната страна бяха изписани някакви завъртулки в яркожълто. Нямах представа какво означават и не ме интересуваше, стига да не беше: СНАЙПЕРИСТИТЕ РАБОТЯТ.