Платформата се спусна обратно и остави цилиндъра горе. Наистина приличаше на покров, когато високият до кръста парапет вече не го издуваше настрани. Ръцете на Чепа кървяха, а Алби имаше драскотина на лицето, но поне не бяха изпаднали от платформата. На два пъти се разминаха на косъм.
Тако беше източил врат и гледаше нагоре.
— За какво служи това чудо, сър?
— Предпазва от навявания на пясък — отвърна Джеймисън и добави: — Доколкото ми е известно.
— Доста се набива на очи — отбеляза Тако. Сега гледаше към скупчените къщи, магазини, складове и джамии на другия бряг на реката. Това беше югозападната част на града, която бяхме кръстили Куинс. Десетки морски пехотинци си бяха тръгнали оттам в чували за трупове. Още стотици си бяха тръгнали с липсващи крайници.
— Ако ми потрябва мнение от теб, ще ти го дам — отвърна подполковникът с казармен хумор. — Взимайте си партакешите и скачайте на платформата. Преди това си облечете от онези оранжеви жилетки, за да се виждат отдалеч, когато стигнете горе. Вие, останалите, мотайте се наоколо и се правете на заети. Не бива никой да вижда пушката. Съмърс, стой с гръб към реката, докато не се озовеш под… — Млъкна. Не искаше да каже „докато не се озовеш под покрова“, а аз не исках да го чувам. — Докато не се скриеш от поглед.
Аз казах „Разбрано“ и се издигнахме нагоре — аз с пушката пред тялото си и с гръб към града, Тако, обкрачил уредите, които използваше като наблюдател. Снайперистите са прочутите, за тях се правят филми и Стивън Хънтър пише романи за тях, но наблюдателите вършат тежката работа.
Не знам как миришат истинските покрови, но платненият цилиндър вонеше на развалена риба. Разкопчах три от копчетата тик-так, за да си отворя пролука за стрелбата, но се оказа, че съм я отворил на погрешното място, освен ако не исках да застрелям някоя коза, запиляла се по пътя за Рамади. Двамата с Тако успяхме да завъртим цилиндъра с пъшкане и ругатни, като се опитвахме през цялото време да го държим окачен на поне две куки. Платнището плющеше в лицата ни. Мирисът на развалена риба се усили. Този път за малко аз да падна от платформата. Тако ме сграбчи за оранжевата жилетка с една ръка и за ремъка на пушката с другата.
— Какви ги вършите там горе? — провикна се Джеймисън. Отдолу той и останалите виждаха само как краката ни пристъпват тромаво насам-натам като на ученици, които се учат да танцуват валс.
— Подреждаме — извика Тако в отговор.
— Приключвайте с подреждането и се залавяйте за работа. Почти десет е.
— Не сме виновни ние, че онези малоумници са го закачили с процепа в обратната посока — промърмори ми Тако.
Проверих новия мерник и пушката — имаше много като нея, но тази беше моя — и ги избърсах с парцал. В пустинята всичко се налепваше с пясък и прах. Подадох оръжието на Тако за задължителната повторна проверка. Той ми я върна, облиза длан и я пъхна през процепа в платнището.
— Вятърът е слаб, Били. Дано онова копеле се появи, защото едва ли отново ще случим на толкова хубав ден.
След пушката най-важната част от оборудването на платформата беше M151, известен още като Приятеля на наблюдателя.
Били спира стреснато и излиза от унеса. Отива в кухнята и наплисква лицето си със студена вода. Стигнал е до неочаквано разклонение в напълно правия до момента път. Навярно няма значение по кое от разклоненията ще поеме, но може и да има.
Заради онзи M151 е. Оптичният мерник, който наблюдателите използват, за да изчислят разстоянието от дулото до мишената, при това със зловеща (поне според Били) точност. Това разстояние е основата за изчисляване на ъгъла. Били нямаше нужда от подобни калкулации за изстрела, с който уби Джоуел Алън, но през онзи ден на 2004-та, докато чакаха Амар Джасим да излезе от магазина, разстоянието беше много по-голямо и тези изчисления му бяха нужни, за да улучи.
Дали да обясни всичко?
Ако го направи, това означава, че очаква или просто се надява някой да прочете текста му. Ако не го направи, би означавало, че няма подобни очаквания, че се е отказал от тази надежда. Тъй че как да постъпи?
Докато стои на мивката в кухнята, си спомня за едно интервю, чуто по радиото малко след като се е завърнал от пустинята. Май в някое от онези предавания по общественото радио, в което всички говорят така, сякаш са невероятно умни и са се нагълтали с успокоителни хапчета. Интервюираха някакъв писател, голяма клечка навремето, когато всички писатели бяха бели мъже на крачка от алкохолизма. Колкото и да се мъчи, не може да си спомни името му, помни само че не беше Гор Видал — не беше достатъчно хаплив — нито Труман Капота — гласът му не беше толкова писклив. Помни обаче какво отговори въпросният мъж, когато журналистът го попита за метода му на писане. „Когато сядам да пиша, винаги мисля за двама души: за себе си и за непознатия читател.“