Което отново връща мислите му към мерника М151. Би могъл да го опише. Би могъл да обясни за какво служи. Би могъл да обясни защо ъгълът на изстрела е по-важен дори от разстоянието, макар че тези два фактора са неразривно свързани. Би могъл да направи всичко това, но то би било нужно само ако пише, освен за себе си и за някой непознат читател. Тъй че — пише ли за някой непознат читател?
„Я не се залъгвай — казва си. — Аз съм единственият читател.“
Няма нищо, може да го опише за себе си. Не се нуждае от… как беше думата?
— Признание — промърморва и се връща при лаптопа. Продължава нататък.
7.
След пушката най-важната част от оборудването на платформата беше М151, известен още като Приятеля на наблюдателя. Тако разгъна триножника и аз се преместих, доколкото беше възможно, за да не му се пречкам. Платформата се разтресе леко и Тако ми каза да не мърдам, ако не искам да прострелям табелата над входа на магазина вместо главата на Джасим. Постарах се да стоя неподвижно, докато Тако правеше изчисления и си мърмореше под нос.
Според подполковник Джеймисън разстоянието беше 1200 метра. Тако засече дистанцията, като използва за ориентир едно дете, което тупаше топка пред „Пронто Пронто Фото Фото“, и съобщи, че е 1340 метра. Много голямо разстояние, но в безветрен ден в началото на април като днешния имаше големи шансове да уцеля. Стрелял бях и от по-далеч, а всички бяхме чували истории за първокласни снайперисти, които улучват мишената от два пъти по-голямо разстояние. Естествено, не можех да разчитам, че Джасим ще стои на едно място като хартиена мишена. Това ме притесняваше, но фактът, че той беше човешко същество с туптящо сърце и жив мозък, не ме тревожеше. Той беше просто един Юда, устроил засада на четирима мъже, чиято единствена вина беше, че доставят храна. Той беше лош човек и трябваше да бъде отстранен.
Към девет и петнайсет Джасим излезе от магазина. Облечен беше с дълга синя риза, подобна на туника, и широки бели панталони. Днес вместо синята куфия носеше плетена червена шапчица. С нея беше идеална мишена. Започнах да се прицелвам, но Джасим само пропъди с плясване по дупето детето, което тупаше топката, и се прибра вътре.
— Мамка му — изруга Тако.
Чакахме. Младежи влизаха в „Пронто Пронто Фото Фото“. Младежи излизаха от магазина. Смееха се, побутваха се и се шегуваха помежду си като всички младежи по света, от Кабул до Канзас Сити. Някои от тях несъмнено бяха стреляли по хората от „Блекуотър“ с калашниците си само преди няколко дни. Някои от тях несъмнено стреляха по нас седем месеца по-късно, докато обикаляхме от улица на улица, за да ги изчистим. Възможно е дори някои от тях да бяха в така наречената Весела къща, където всичко, което можеше да се обърка, се обърка.
Стана десет часът, после десет и петнайсет.
— Може пък днес да излезе да пуши по-късно — каза Тако.
Тогава, в десет и половина, вратата на „Пронто Пронто Фото Фото“ се отвори и Амар Джасим излезе с двама младежи от антуража си. Прицелих се. Видях през мерника, че си говорят и се смеят. Джасим потупа единия по гърба и двамата младежи си тръгнаха, прегърнати през рамо. Джасим извади кутия цигари от джоба на панталоните си. През оптичния мерник прочетох марката — „Марлборо“, и видях двата жълти лъва на емблемата. Виждах всичко кристално ясно: рунтавите му вежди, устните му, червени като на жена с червило, прошарената му четинеста брада.
Тако го фиксираше с оптичния мерник М151, който сега държеше в ръка.
— Мяза досущ на онзи Ясер Арафат.
— Тихо, Так.
Прихванах плетената шапка в центъра на мерника и зачаках Джасим да запали. Готов бях да му позволя едно последно дръпване, преди да го застрелям. Той захапа цигарата. Прибра кутията в джоба си и извади запалка. Не беше евтина запалка за еднократна употреба, а „Зипо“. Може да я беше купил от магазин или от черния пазар. Но може и да беше задигната от някой от наемниците, които бяха застреляни, изгорени и провесени от моста. Джасим отвори капачето на запалката и на върха ѝ проблесна искрица с формата на звезда. Видях я. Видях всичко. Генерал Диего Васкес в „Пендълтъп“ казваше, че снайперистите от морската пехота живеят за перфектния изстрел. Този изстрел беше перфектен. Генералът казваше също: „Като при секса е, мили ми девици, първият път никога не се забравя“.