Поех си въздух, задържах го за пет секунди и натиснах спусъка. Откатът от пушката ме удари в рамото. Плетената шапка на Джасим хвръкна и за момент си помислих, че не съм го улучил, че съм го пропуснал само на сантиметър, но когато става въпрос за поразяване на мишена със снайпер, един сантиметър се равнява на цял километър. Джасим стоеше прав с цигара в устата. А после запалката се изплъзна от пръстите му и цигарата падна от устата му. Тупнаха на прашния тротоар. Във филмите застреляният отхвръква назад, когато го удари куршумът. В действителност рядко става така. Джасим дори направи две крачки напред. Тогава вече видях, че е отхвърчала не само шапката; заедно с нея беше отхвърчала и горната част на главата му.
Той се свлече на колене и се просна по очи на земята. Дотичаха хора.
— Отмъщението е много сладко — каза Тако и ме потупа по гърба.
Аз се обърнах и извиках:
— Свалете ни!
Платформата започна да се спуска. Струваше ми се изключително бавно, защото от другия бряг на реката започнаха да стрелят. Звуците бяха като от празнична заря. С Тако залегнахме, когато излязохме от платнения щит, но не защото така щяхме да се предпазим, а тъй като действахме инстинктивно. Ослушвах се за свистенето на преминаващи куршуми и се опитах да се подготвя да ме улучат, но не чух нищо и не почувствах нищо.
— Слизайте, по-бързо! Скачайте! Време е да се пръждосваме! — викаше Джеймисън, но се смееше тържествуващо. Всички се смееха. По гърба ме потупаха толкова много пъти и толкова силно, че за малко да падна, докато тичахме обратно към мръсното мицубиши, с което ни беше докарал подполковникът. Алби, Чепа, Клев и другите тичаха към пикапите на електроразпределението, маскировка, която повече нямаше да можем да използваме. От другия бряг на реката долитаха викове и стрелбата зачести.
— Да го духате! — извика Големия Клев. — Да го духате, копелета мръсни! Черните коне прегазиха вашия човек!
Старият джип на подполковника беше паркиран зад пикапите на отбивката. Отворих багажника, за да оставя пушката си и екипировката на Тако.
— По-бързо, мамка му — викна Джеймисън. — Запушили сме другите.
„Ами ти паркира тук“, помислих си, но си замълчах. Хвърлих всичко в багажника и докато го затварях, видях нещо в прахта. Бебешка обувчица. Вероятно на момиченце, защото беше розова. Наведох се да я взема и в този миг куршумът на някой споходен от късмет стрелец се заби в бронираното стъкло на прозореца. Ако не се бях навел, щеше да ме прониже в тила.
— Качвай се, качвай се! — крещеше Джеймисън. Друг късметлийски куршум рикошира от бронираната врата на джипа. А може и да не беше улучил на късмет — на другия бряг на реката вече сигурно се бяха струпали най-точните им стрелци.
Взех бебешката обувка. Качих се в мицубишито и Джеймисън натисна газта, завъртя рязко волана и вдигна облак прах, през който трябваше да минат пикапите. Подполковникът обаче не мислеше за тях, беше изцяло съсредоточен върху това да си спаси кожата.
— Твърдо са решили да направят вишката на решето — каза Тако. Той още се смееше, опиянен от убийството. — Какво си намери?
Показах му обувката и му обясних как ми е спасила живота.
— Да я пазиш, братле — заръча ми той. — И винаги я носи с теб.
Така и направих. Докато не отидохме във Веселата къща през ноември. Търсех я тъкмо когато започнахме да чистим въпросната къща в индустриалната зона, но обувката я нямаше.
8.
Били най-сетне гаси компютъра и застава пред перископа на сухоземната си подводница, поглежда отвъд малката морава към празния парцел от другата страна на улицата, където някога се е издигала гара. Няма представа от колко време мястото пустее. Навярно отдавна. Мозъкът му дава заето, все едно току-що е приключил с най-дългия и сложен изпит на света.
Колко думи е написал днес? Би могъл да провери брояча на документа, който вече съдържа историята на Били, а не на Бенджи, но не държи толкова на подробностите. Написал е много, достатъчно му е да знае това, а му остава още много. Предстои атаката през април, започнала по-малко от седмица след като е убил Джасим, и последвана от изтеглянето, когато политиците ги е хванало шубето. След това се развихря последният кошмар — операция „Фантомна ярост“. Четирийсет и шест дни в ада. В книгата няма да се изрази така (ако стигне дотам), защото това е клише, но си е било истински ад. Чиято кулминация настъпва във Веселата къща и сякаш събира в себе си ужаса от всички останали операции. Може да нахвърля отгоре-отгоре тази част, но не и Веселата къща, защото случилото се там е показателно за всичко, случило се във Фалуджа. А какъв е изводът? Изводът е, че цялата работа е била безсмислена. Че е трябвало просто да прочистят поредната къща, но са платили прекалено висока цена.